петък, 23 септември 2016 г.

Колонката на Сиби - епизод 5



С не един и двама съм спорил за моето увлечение към по-малки от мен жени. Или момичета. Или даже деца, както някои от вас се изразяват. Може би нямаше да ви удостоя с отговор, ако наскоро не бях прочел една статия на Мартин Карбовски – невероятно добър журналист и есеист, когото чета още от времето, когато пишеше в списание „Егоист“. Може би щях да устоя на желанието да седна и да натракам нов епизод от „Колонката“ дори и след материала на Карбòто. Но пък на прясно напазарувания ми Киндъл се оказа книгата на Неле Нойхаус „Снежанка трябва да умре“. В която също става дума за странни (от гледна точка на пуританското, закърмено с „Бразди“ и „Панорама“ съзнание на българския еснаф) взаимоотношения между малки момичета и по-възрастни от тях мъже. Тази книга определено е една от най-добрите кримки, които съм чел в последно време, но да не словоблудствам излишно за нея, за да не се уподобявам на разни новоизпечени величия, пробили в кариерата си благодарение на оралните си способности. В днешния епизод няма да става дума за книги. А за едно обикновено нещо, което доста хора премълчават. Или говорят за него, но с половин уста, с погнуса, сякаш описват сцена от японско анимационно порно.
Искате ли да знаете защо огромна част от мъжете (въпреки че много малко имат доблестта да си го признаят като мен) си падат по по-малки от тях представителки на срещуположния пол? Защото това е единственото приемливо решение за хора като мен. Хора, които карат вече 40 години на този свят, без да са успели да открият нещо с вагина между краката, което да не се е опитало да ги окраде, да ги моделира по свой образ и подобие, да ги накара да влязат в ролята на прост осеменител и задоволител на биологични потребности... абе списъкът може да продължи до утре. Тези от вас, които ме познават, знаят, че не си мятам думите на вятъра, а към всяко обвинение към женския пол мога да приведа поне десетина, ако не и повече, доказателства. Жените около моята възраст не са опция. Определено. В потресаващото си мнозинство те са вече разведени – следствие от гореспоменатия биологичен часовник (всеки от вас има такава позната, признайте си: омъжена на 18, изцопала две сополиви до 20-годишна възраст, безкрайно отегчена от живота до 25-годишна, разведена до 28-годишна, отчаяно търсеща баща/спонсор на нежеланите дечурлига до ден днешен и прочие).
When young marry in haste, they live in trouble, казваше преподавателката ми по английски в университета Маргарита „Дейзи“ Радославова. Ама никой не я слушаше. Освен мен. Всички се изпожениха, изпокараха, изпоразведоха и изпонатаковаха с кого ли не, само и само животът им да придобие онзи тенекиен блясък, познат им от женските романчета, „Космополитън“ и натякването на Мамата („Аз на твоите години вече колко ги бях народила... и инженер си хванах, че да не работя... пък ти...“).
Ето затова вече не си търся приятелка сред моите набори. Тези от вас, които си мислят, че всъщност причината се крие във факта, че повечето мои наборки приличат на 80-годишни (сещате се – провиснали гърди, кожа, приличаща на пемза, заради злоупотребата с козметика и т. н.), са доста далеч от истината. Просто ми омръзна да съм заместител. Да ме търсят само за да им плащам ремонтите по къщата, да им водя децата на балет, тенис или някаква друга простотия, да ги карам да се чувстват млади, защото не са се чувствали така, когато наистина са били млади, а са били прекалено заети да възпроизвеждат (не)желани дечиня насам и натам.
В полезрението ми са „малките“ момичета. Тези, чиито мозъци Мамите им още не са успели да промият като хората. Тези, които все още търсят нежност, любов, привързаност и вярност. Тези, които още не са народили един камион дечурлига от (не)известен баща и не търсят комбинация между банкомат и вибратор, а Човек до себе си. Тези, които имат живец у себе си, а не са се превърнали в „дронове“, сновящи ежедневно между Мензис Парка и Люлин. Тези, които разсъждават, а не търсят отговорите у Мамата, при Зоя, Керанка и Преслава (не чалгаджийката) или в туитъра на Николета Лозанова.
Знам, че търсенето е дълго. Знам, че и младото поколение вече не е „девствено“ (да ме прощавате за пошлата двусмислица) и дори сред тях има много шлака. Знам, че някои от тях всъщност технически не са малки, а са просто млади жени, на които вмирисаните на панелка лелки са им лепнали етикета „малки“.
Но шансът да срещна Онази, заради която бих минал огън, вода и медни тръби, сред тях, „по-малките“, е значително по-голям, отколкото ако търся сред масово осеменилите се и хукнали да живеят със закъснение лелчоци.
Между другото, ако ти – да, ти, знаеш, че за теб става въпрос – четеш... обади се. Пиши. Защото наистина имам нужда от теб.
Нищо, че светът ще се намръщи заради възрастовата разлика. Майната му.
Имаме нужда един от друг.
______________



понеделник, 29 август 2016 г.

Колонката на Сиби - епизод 4

Жената и Зоната - ръководство за (зло)употреба

Много ми се насъбра в последните няколко седмици, уважаеми читатели на "Колонката на Сиби". Че и в последните няколко години, в този ред на мисли, но да не издребняваме. То не бяха лични драми, то не бяха драми на мои приятели и близки, то не бяха простотии, съизмерими само с поредния (не)тъп американски филм... Но поводът да седна да излея душа в поредната доза здравословен (и недотам) хейтец е съвпадението, накарало мен и още доста хора от обкръжението ми да страда активно и пасивно в последно време. Някак си неусетно 3-4 души изведнъж попаднаха в капана на така наречената френдзона. В мозъка ми мигом прищрака любимата максима на любителите на конспиративни теории - СЛОЧАЕНОС?!!? НЕ МИСЛА!!!111. Та затова, другарчета и другарки, нека да си поговорим за френдзоната.

Според една статия отпреди година в уважаваното от мен WebCafe, френдзоната е мит. Само че, мога да ви уверя, това е толкова реално място, колкото и тунелите под мавзолея, дупката в Царичина и "бидето" на Витошка. Какво представлява тя? Тя не е Зоната на здрача, но въпреки това, щом веднъж попаднеш в нея, измъкване няма. Тя не е Зона 51, но в недрата й се съхраняват повече нещастни любови, отколкото артефакти в прежденазованото място. Тя не е Зона Б-5, но въпреки това "тънката червена линия" на проклятието й минава поне веднъж през живота на почти всеки мъж. Тя дори не е Зона Б-18, но случващите се в нея хоръри напълно могат да съперничат на тези, излизащи изпод перото на Бранимир Събев и Александър Цонков - Lostov, които обитават китния столичен квартал със сталкерско име.

Френдзоната - това е ултимативното място. Явяващо се същевременно рай за тъпите женски и ад за влюбените мъжкари, то съчетава в себе си и демонични, и ангелски черти, при това по едно и също време. Ако погледнете през очите на патка, четяща Cosmopolitan, ще видите пухчетата от белите крилца на ангелите, пърхащи насам-натам и припяващи си хоралите от първия албум на Enigma. Стига обаче да сложите очилата на мъжа, прекарал дни/месеци/години в обгрижване на неблагодарен индивид от женски пол, само и само за да научи как в края онази желае да го има "само като приятел", веднага ще ви засмърди на сяра, а пухчетата в действителност ще се окажат пърхотът, падащ от мазните коси на хилещите се злокобно вещици, танцуващи голо хоро около огън, в който палаво припукват поредните отрязани мъжки топки.

Нека да използвам опита от последните ___ месеца, за да ви синтезирам как протича в общи линии процесът на френдзонването. Обектът - да го наречем "г-н Х" - е нормален мъж (тоест, не е Делян Пеевски, не е Киро Скалата и не е Джорджано), изкарва нормални пари, има нормална работа, от време на време се отдава на нормални удоволствия като пийване с приятели и прочие здравословни красоти. По принцип г-н Х знае, че в днешно време е почти нереално да се влюбиш в жена, което не е слабоумна, "златотърсачка" или и двете. Много добре си дава сметка, че банковата му сметка и липсата на анаболни делтоиди не са никакъв магнит за женските, а дори напротив. За съжаление г-н Х не е "кейсаджия" (от онези, изпонаселили Мензис Парка в последните няколко години. Защо Мензис Парк ли? Защото като поработят малко там, всички започват да се държат, сякаш току-що им е дошъл цикълът...), тоест, не взима 5000 лв. заплата, няма апартамент в Банкя или където там според стандарта на женските е престижно, няма и кола на 20 години, която да кара с превелико удовлетворение, докато слуша новия микс на Армин ван Бюрен или Наско Ментата.

С две думи, г-н Х е напълно обикновен човек.

Тъпото е, че един ден ОНОВА се случва. Г-н Х среща някъде (на рожден ден, на кръчма, на работа или на рок-фест) жена, която според него има шанса да стане Избраната. Не е още особено ясно какво подтиква г-н Х да си мисли така - дали фактът, че дамата на пръв поглед не копнее да бъде черпена, дали се е впечатлил от съвпадението как и двамата не обичат копър или пък просто е срещнал едно хубаво момиче и главата му се е завъртяла. Науката още мълчи по въпроса какво точно става в сърцето на г-н Х. Но така или иначе непоправимото вече се е случило. Г-н Х се влюбва.

Тук нормалните здравомислещи хора биха казали: "Е, и какво от това? Хората се влюбват постоянно. Първото правило на умните хора обаче е "Не се влюбвай". А второто правило - "Дори и да си влюбен от пръв поглед, погледни втори път". Така де - новата любов е като малко прасенце, никога не се знае каква свиня ще излезе от цялата работа...".

Г-н Х обаче не е нормален и определено не е здравомислещ. Той напук на всички съвети на приятели, патили и препатили от подобни простотии, решава да започне процеса на обхождане на обекта, именуван в просторечието "свалка".

Субектът - да го наречем "ТПЗ" (няма да ви го разшифровам) - хвърля един презрителен поглед на г-н Х и мигом, за части от секундата, като квантов компютър, изчислява финансовото му положение, възраст, външен вид и предполагаем размер на пениса. Решава, че г-н Х не й подхожда - я по фън-шуй, я според хороскопа й тази сутрин, я просто е все още влюбена (като обикновена ТПЗ) в предишния си...

Стоп! Тук трябва да направим една много важна скоба. Функцията на "Предишния" във френдзоната все още не е напълно разшифрована. Същото се отнася и за появата му. Учените и до ден днешен спорят как някой дебил, който е зарязал ТПЗ заради циганка, приличал е на кръстоска между магданоз и торен червей, следил й е телефона и я е проверявал къде ходи или просто е бил "много добро момче, а те синините се получиха, като паднах по стълбите", има потенциала да се превърне в "Избрания", поне според мозъчната клетка на женската. Някои мислят, че това е вследствие на ГМО-тата, други обвиняват в това лимеца, трети - кемтрейлса и ХААРП-а. Но така или иначе това е факт.

Но именно в сравняването с "Предишния" (или с "Настоящия", ако ТПЗ още не се е разделила с него, а си го държи на каишка, колкото да не й се смеят на работа, че си няма гадже/тъпкач/плащач и т. н.) блесва и произволна черта на г-н Х (примерно, умен е, за разлика от "нейничкия"). ТПЗ решава, че няма да е лошо да си го има ей така, за резерва. В случай, че "Предишния"/"Настоящия" се окаже още по-голямо анално отверстие, отколкото го е мислила. Или просто й харесва някой да й обръща внимание в офиса и да върши част от нейните задължения с изплезен език срещу една пестелива усмивка. Или пък е зле финансово и срещу няколко прегръдки и смигания (които г-н Х погрешно е изтълкувал като обещание за любов/секс, а всъщност са били мухата на върха на кукичката на рибаря) ще си осигури я кръчмичка, я домашно поркане, я кой знае още какво. Важното е далавера да има.

ТПЗ обаче прекрасно знае, че в плана й има една съществена пролука. Ако трябва да перифразираме великия Ейб Линкълн, тя е подготвена за факта, че "можеш да лъжеш един мъж за всичко за известно време, можеш да лъжеш един мъж за едно нещо през цялото време, но не можеш да лъжеш един мъж за всичко през цялото време". Тоест, рано или късно на г-н Х ще му писне да бъде вярното кученце и резонно ще се поинтересува къде му е наградата и защо, след като е инвестирал толкова време, нерви, финанси и чувства, получава нещо, което се римува с "кобур".

И тук на помощ идва френдзоната.

Като прословутата Зона на братя Стругацки от култовия роман "Пикник край пътя", френдзоната събира в себе си труповете на безброй знайни и незнайни воини, духовни побратими на нашия хипотетичен г-н Х, паднали в неравната борба с женското коварство и извратливост. Тръгнали на поход за сърцето (и други анатомични органи) на любимата си, привлечени от мамещото обещание за "щастие за всички даром, и нека никой не си тръгне обиден" (ако не знаете откъде е този цитат, време е да зарежете коелювците и памуците и да седнете да четете нещо наистина стойностно). Заблудили се в лабиринтите на женската логика или по-точно в тоталната й липса.

Дълбоко съм убеден, че някъде по света, скрито зад седем печата, съществува подвързано с прашна кожа томче, озаглавено "Ръководство за (зло)употреба". Майките, виждайки как дъщерите им от нормални жени са на път да се превърнат в ТПЗ, водят отрочетата там, разтварят пергаментовите страници, писани сигурно още по времената на Клеопатра или някоя друга средновековна мастия, и започват да им четат правилата за въвеждане във френдзоната. Иначе как ще си обясним това, че думите на всяка една ТПЗ са излезли все едно по калъп заедно с тези на техните посестрими, определено "вещи в занаята" на френдзонването? "Сега не съм готова", "Не знам какво точно искам", "Не знам с кого точно го искам онова, което не знам, че го искам" и много други, последвани от трите водещи колони на целия монолог - "Дай ми малко време да си помисля", "Ти заслужаваш жена, която да е по-добра от мен" и финалния замах с меча - "Защо не си останем само приятели?".

Тук, ако г-н Х в процеса на преследването на Принцесата (без кайма и кашкавал) не беше станал и той ТПЗ, би трябвало да се усмихне, да спомене бегло, че той приятелите по принцип не си ги е*е и да прати въпросната на кратка пешеходна екскурзия със сексуален уклон. А именно - да върви на майната си.

Той обаче бавно, но необратимо се е превърнал в ТПЗ, макар да не го съзнава. Ще се надява до последно един ден най-накрая самотната мозъчна гънка в черепната кутия на Принцесата да еволюира до три... е, добре де, да бъдем реалисти - поне до две! Ще тръпне в очакване тя да разбере, че толкова силно, както г-н Х е я е обичал, "Настоящият" дори не може и да я набие. Ще се надява някой ден тя да му звънне на вратата/телефона/вайбъра и да каже "Прости ми, осъзнах, че всъщност съм обичала теб".

Да, ама не. Животът, уважаеми читатели, не е нито "Приятели", нито "Хари Потър". Добрите момчета не получават момичето, а се озовават във френдзоната. Наградата в тази "игра на нагони" винаги отива при бастуните. Кейсаджиите. Онези с външност на дамска превръзка, за които представата за романтика е да шляпнат жената по задника и да й се хилнат. Келешите. Селяците с манталитет на пиян руски колхозник и кореспондираща с това външност.

А ние - тези, които сме прочели доста повече от една книга през живота си... които сме в състояние да говорим за звезди, музика и стихове... които сме добри, изслушващи, черпещи и изпращащи до дома...

Ние получаваме само едно. Воден плеврит на рамото. От всичките сълзи, които ронят ТПЗ-тата на него, когато поредният миндил им прее*е живота, зареже ги бременни или с неизплатен кредит.

Защото ТПЗ в нас виждат само това. Квази-приятели.

Само че аз - пак да кажа - приятели си имам. И не ги е*а.

_____________

четвъртък, 11 август 2016 г.

Колонката на Сиби - епизод 3

Днес, по изключение, няма да хейтя за нищо, свързано с книги. То и без това всичко, за което може да се хейти (тоест, всичко, свързано с българското книгоиздаване, блогърство, анална податливост на определени хора и прочие), отдавна е известно дори и на най-непредубедените читатели. Затова, за разнообразие, ще си излея душицата относно едно друго нещо, което ми е на сърце (по-точно, на бял дроб) от вече над 27 години.

От 14-годишен пуша. От близо година пуша ръчно свити цигари, благодарение на което почнах да кашлям значително по-малко. Тези дни обаче (заради вродения ми мързел) останах без тютюн за свиване и бях принуден да си купя цигари от кварталния магазин. Тъмносиният Rothmans за моя огромна изненада се оказа с картинки на прогнили бели дробове, изпопадали пръсти на краката и прочие гнусотии, които - поне според "мозъците" на ония дебили от ЕС - би трябвало да ме накарат да се отвратя и да спра да пуша.

Да, ама не. Знаете, че моята скромна особа много мрази да ми казват какво да правя. Особено недоклатени хомосексуалисти, били те книжни блогъри или евродУпЕтати.

Че няма да спра да пуша - няма. Ама като сме я подкарали така, дайте да направим всичко според въпросните евроизисквания, а?

Да сложим на колите надпис "Внимание, карането като идиот може да ви превърне в декор за новия филм на Джон Карпентър!". И снимка - от "Тексаското клане" например.

Или на тортите. "Внимание, прекомерното плюскане на сладки работи може да ви намери работа на пълен работен ден като човечето на Michelin!". Снимка - някой дебел задник, обут в клинче, тръгнал да развява паласки по Витошка.

Или на презервативите. Тук човек може да се развихри и да вложи целия си творчески потенциал. "Внимание, нахлузването на шушляк може да ви спести "удоволствието" да се разхождате по кръчмите с малко сополиво разглезено хлапе, което ще лази по нервите ви, а съседите ви по заведение ще пожелават ректални приключения на майка ви!". "Сложи капут - прецакай биологичния часовник на курвата, с която излизаш!". "Нахлузването на гумичка - 3 лева. Постинор или Ескапел - 30 лв. Прецени сам!". И така нататък, и така нататък...

Най-готиното ще е обаче, ако от ЕС задължат кифлите да си правят татуировки. Не tramp stamp-ове (потърсете в Гугъл какво е, не ми се обяснява) или зле преведени китайски йероглифи, които според татуиста значат "лИбоф", а според речника "Приготвено от прясно месо, не замразявай". Не.

Най-тъпите кифли ще трябва да си татуират директно предупреждение. "Внимание, излизането с кифла може да нанесе непоправими щети на портфейла ви!". "Внимание, според данни на СЗО най-често срещаната причина за инфаркти, стрес и самоубийства е тъпосливието!". "Направи чикия - остави патката непочерпена!". Или нещо от този род - мисля, че схванахте идеята.

А най-тъпите п*тки трябва да бъдат задължени да си правят татуировка на видно място направо с цената и времето, което трябва да загубиш в свалки, за да бъдеш отрязан в края на упражнението и да бъдеш заменен с расов осеменител/плащач. Така де - времето ни вече е скъпо, защо да го пилеем в ходене подир задника на малоумни кози?

Като ще е Евросъюз - рошав да е. И, не, С., това не се отнася до теб. Просто поговорка.

петък, 8 юли 2016 г.

Колонката на Сиби - епизод 2




КОЛОНКАТА НА СИБИ
(лек и здравословен хейтец)


Епизод 2 – ИЗДАТЕЛИТЕ ОТВРЪЩАТ НА УДАРА



Предният епизод на кроткия и здравословен хейтец на вашия покорен слуга явно е ударил по самолюбието/самочувствието на доста пишман-издатели, защото веднага след публикуването му тръгнаха да се правят на ощипани госпожици и кротичко да посмърдяват в отредените им за целта местенца. Предполагам, всички знаете за кои местенца става дума и колко добре са маскирани като места за читатели, въпреки че под оскубаната перушина на издателството-майка всъщност се крие хитлерова цензура на прочитния материал. Затова няма да ги споменавам. Ще цитирам имената им едва когато тръгнат по стъпките на духовния си учител и почнат публично да горят неудобните на началствата книги. Но докато просто ги оцвъкват, няма страшно, нали? Няма как да не очакваш от кокошка, чийто мозък е като аспиринче (с една гънка) да не ръси токсичната си диария наляво-надясно. Това е генетично заложено в ДНК-то им.

Та, без да споменаваме напразно имената господни, да продължим напред. Какво се случи тия дни? Просто едни хора, на които им писна разни селянчета, маскирани като професионалисти, да дефекират върху труда им и взеха, че нададоха глас. Почнаха тайно и полека да вадят на бял свят геноцида на българския издател спрямо тях. Та дано читателите най-накрая разберат каква шуробаджанашко извращение се твори зад удобно дръпнатите завеси. И малките ситни дребни ибрикчийчета започнаха да потръпват. Ами ако случайно онбашиите им вземат, та прочетат тук-там някой друг хейт? Ами ако изведнъж разберат, че зад маската на привидната им начетеност се крие аграрен, умирисан на кравешки фъшкии вкус за книги? Ако разберат, че им плащат луди пари за нещо, което други хора правят безплатно, и то с доста по-голяма доза безпристрастност – ЧЕТАТ? Че и споделят резултатите не в излъсканите си блогчета, надути като плондери с излишна елитарност, ами в Goodreads – за да могат всички, а не само шепата богоизбрани, да ги прочетат?

Бях решил да не си хабя нервите точно преди да отида на море, ама какво да се прави – то и Далай Лама да си, и на Майка Тереза незаконен син да се окажеш, пак ще ти писне на дядовия. Особено от безочието на ония двамата „банани с пижами“ – Б1 и Б2. Единият окраде де що има млад български автор и си вее сланините по света благодарение на инфлационните левчета, що му наринаха въпросните писатели (е, и поетеси-графоманки, и дърти сексуално озадачени драскачки, ама да не издребняваме...). Другият си е въобразил, че е новият Петър Динеков и също като слабоумния си патрон ръси фекал след фекал, удобно замаскиран като рецензия. За разлика от Динеков обаче, който освен да трови животеца на българския ученик в продължения на десетилетия, нищо друго престъпно не е сторил, този, новият, убива надеждите на талантливи и плодовити автори. А такива, знаете, има. Колкото и да се мъчат ибрикчиите да ни убедят, че новата българска литература се състои от пияни бездария и просто абдали, издигнати на пиедестал от редакторската посредственост. Да не говорим за ония, дето ги издават, само щото задоволяват нагона на щерката на собственика на издателството, ходят да правят фелацио на де що има Съюзи и така нататък.

Ще кажете, че нищо не се постига с хейт. Напротив. Всеки лекар ще ви каже златните думи на Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, или Парацелс: „Всичко е отрова, всичко е лекарство, едното и другото се определя от дозата“. Здравословната доза хейт (или омраза на български) понякога е просто наложителна. Особено в разговори относно подобни бастуни, наречени на Северозапада с красивата врачанска дума „òмраз“. Съгласете се, че с дебил няма как да разговаряш за квантова физика. Пък и, понеже са привикнали да прикриват престъпленията спрямо литературата, които извършват, с красиви думички, резултат на първия им и последен прочит на „Речник на сложните думи в българския език“, тях с логика няма как да ги победиш. Опиташ ли се да вкараш разумни изречения, се получава ефектът от прословутия виц от комунистическо време – „Ми вий що бийте негрите?!“. Затова – бой по... айде да не казвам кое... с черпака, докато (иншалла!) им дойде акълът в главата.

Та, с две думи, хейтът е необходим. Понеже ако продължаваме да се правим, че тия ибрикчии, думбази и гаулайтери всъщност са „най-доброто, което се е случвало на литературата“ (цитирам един, за съжаление, умен човек, който обаче също се е подвел под хамелеонската маскировка на едно от „Б“-тата), рано или късно младото поколение хептен ще се откаже да чете нови български автори.

Пък, кой знае, може и това да е целта на ония...

понеделник, 27 юни 2016 г.

Колонката на Сиби - епизод 1



КОЛОНКАТА НА СИБИ
(лек и здравословен хейтец)

Епизод I – БОЙКОТ!

Другарки и другари! Скъпи съотечественици! На миналоседмичната Таласъмия в неофициален кръг се роди свежата идея за седмичен хейтец, озаглавен „Колонката на Сиби“. Тъй като не искам да ангажирам Клуба на българските хорър автори LAZARUS с моята позиция, реших да я стартирам като епизодично (евентуално в близко бъдеще – и периодично) осветляване на целокупния български народ, или поне онези, които ме четат редовно, за нЕкои простотийки в хаотично-ентропийната вселена, наречена „съвременна българска литература“.
Дълго се чудих дали да яхна вълната на народното недоволство и да изсипя поредната дозичка здравословен гняв върху онова извращение, гръмко наречено „Национални Фантастични Награди“, но няма да го направя. И не защото кликата, обединила се около човека с доказани ментално-психологически проблеми и нездрав фетиш към плюещи огън рептилии с българско местоживеене, не заслужава. Напротив – в последните месеци върху тях се изля доста справедлива критика, която обаче бе приета от тях по начин, наречен от руснаците „как с гуся вода“, а от българите – „през онуй ми, че оттатък“. Така че ще си запазя правото за догодина, когато несъмнено упражнението „дай да притикаме наште хора, нищо, че са некадърни“ ще се потрети (попети?) (поседми?) (един Ктхулу знае колко още ще продължи царуването на едноокия в царството на слепите кукумявки).
Днес ми се ще да обърна вниманието ви върху феномена, наречен „нова българска литература“.
Знам, че мнозина от вас ми имат доверие. И с право – заслужил съм си го: къде с разказите си, които не са написани с цел да изкарам някой лев за бири и курви, къде с позицията си, която за разлика от тази на някои плужеци и плазмодии винаги е праволинейна и аргументирана, къде с препоръките си на книги в Goodreads, където винаги казвам какво точно мисля за книгата – без да се налага господарите ми да ми диктуват какво, защо и кога ми харесва, а аз, изплезил език като куче порода „междуконтейнерна подобрена“, да слушкам и да папкам поднесената ми от услужлива ръка помийка.
Затова – за тези, които ми имат доверие, имам приготвена една молба. Младежи и девойки, много ви моля, искрено и от сърце – преди да решите да отделите от изкараните си с пот левчета, за да ги инвестирате в книга на български автор, проверете първо на кое издателство възнамерявате да напълните гушата. Послушайте ме – ако върху корицата на книгата не стои името на издателство GAIANA Book&Art Studio (Русе), не си давайте парите. Пишете ми на лични – ще преобърна света, но ще ви я намеря в електронен вариант. Безплатно. Без да ви искам ДДС, наем, магазинаж или някое от другите извинения, които книжарници и издатели ползват, за да надуят излишно цените на шлаката, която изкарват ежедневно на пазара. Ако си харесате някоя преводна книга, издадена от същите тези монополисти, но я няма в Читанка – пак ми пишете. Ще преобърна света и ще ви я намеря.
Причината за този бойкот, към който най-искрено ви призовавам, не се корени в събитията от вчера, миналата седмица или по-миналата година. С чисто сърце мога да ви заявя, че срещу качествената българска литература (която остават скрита за вас поради факта, че не може да се открие в книжарниците) се води целенасочен геноцид. Предполагам, че няма смисъл да ви отварям очите за един набеден за класик пияница, от когото се отказаха дори господарите му – същите онези, които го издигнаха на пиедестал и му купиха две-три наградки. Тези от вас, които чат-пат следят какво се случва, сигурно пък знаят за това как издателствата твърдят, че не залагат на български, а на преводни автори, след което тихомълком издават бълвочите на любовници на щерката, баджанаци на балдъзата или шуреи на калекото. Писани с ляв премръзнал крак в състояние на хроничен дебилизъм, тези псевдолитературни кюспета отблъскват и без това обезверения и преситен с малоумна прозопоезия читател. В редки случаи изстрадалият автор на ъндърграунд литература успява да пробие в някое издателство (като си плати, разбира се – нима очаквате шефовете да се откажат от едни 600-700 лева, които в повечето случаи са половината от вечерния им масраф в чалготеката?), но за продадена бройка получава лев-два. Правилно прочетохте. Лев-два. От 10-15. Останалото отива в джоба на книжарниците, отдавна превърнали се в квартални бакалии, и на издателите – като компенсация за труда, че са насилили гениалните си мозъци, за да прочетат ръкописа ви и с ояден глас да изхриптят „добре“ в стил Дон Корлеоне. И това се случва далеч не често. Всички знаят как едно момченце, което доскоро се правеше на любител на книгите, а днес притиква напред само книгите на господарите си, обича да реже българските автори. Няма да цитирам пълния текст на „обосновката“ му, ще перифразирам: „Държавата – това съм аз“ (за феновете на френската история) или „Ни мъ кефиш, копеуе“ (за любителите на пернишката семантична школа).
Нарочно не цитирам имена. Даже изрично ще заявя, че „всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“. Ей тъй, да има – Пилат Понтийски го е направил, аз що да се цепя от колектива?
Но подробностите са на една ръка разстояние от вас. На едно лично съобщение във Фейсбук или на мейла ми. Или на лична среща. С най-дребни детайли ще ви съобщя кои са гробокопачите на българската ъндърграунд-литература. И кои са ибрикчиите. И кои прекарват по-голямата част от деня си с език, заврян в нечии анатомични органи. И кои са издателствата, които всекидневно ви мародерстват и си струва да бъдат бойкотирани. И кои са онези, от които не си струва да купуваш и преводна литература.
От една година съм се отказал да пиша. Имам разкази, достатъчни за две книги, които чакат някой да ги погледне и да каже „Ей, да му се не види, не чукаш щерка ми, ама дай все пак да те издадем!“. Да се довери на 500-те продадени бройки от „Сянката“ и 400-те от „Усмивка в полунощ“ – реализирани без никаква реклама от страна на издателя и дори без присъствие в една от веригите книжарници-обирджии (ако сте се чудили що няма „Усмивки“ в книжарниците, сега вече знаете). Да не ходи една вечер в Студентски град, за да обича пияни студентки и ученички в прокурорска възраст, а вместо това да даде тия пари за моя книга.
Да, ама не. Разказите си стоят на харда и както изглежда, там ще си и останат. Затова вместо фантастика, фентъзи и хорър ще пиша такива неща. В които се мъча да ви отворя очите.
Аз не съм Жана дАрк. Мамка му, даже не съм Манол Глишев. Но ако съм успял да накарам поне един от вас да не си купи книга от алчните издателства, значи денят ми не е минал напразно.