вторник, 19 октомври 2010 г.

Сезонът на откъснатите цветя

Лари Клейтън, китаристът, по чиято музика въздишаше цял свят, но по чието нашарено с белези и изкривено лице не биха се прехласнали и най-закъсалите в интимно отношение пубертетчета, се събуди в отвратително настроение. Около леглото му бяха струпани накуп три бутилки водка, пет-шест празни пакетчета от фъстъци и поне десет пепелника, препълнени с изпушени до филтъра фасове "Camel". Беше започнал да пуши отново, след като се бяха скарали с Фокси, и сега бе на път да подобри собствения си рекорд от осем пакета дневно. По негова собствена преценка му трябваха още един или два съня от рода на този, който го преследваше всяка нощ от няколко месеца насам, и онези смешници от "Гинес" бяха добре дошли в дома му.

Лари изрита завивките и се надигна от удобното, но вмирисано на застоял цигарен дим легло. Днес като че ли щеше да му се наложи да проветрява цял ден. Е, нищо. И без това не му се стоеше вкъщи, понеже ако останеше, щеше рано или късно да посегне към грижливо скътаните на дъното на хладилника бирени бутилки. Не. По-добре разходка навън. Той превърза доста порасналата си коса с кожен ремък, навлече раздърпаното кожено яке и преметна през рамо калъфа на китарата си.

По-късно, когато се връщаше отново и отново в спомените си към този ден, неизменно с часове си блъскаше главата защо и под влиянието на какво е взел "Гибсън"-а. Не беше свирил (а и не беше записвал) нищо от онзи ден, когато създаде полу на импровизация, полу насън, парчето "Диви коне". В същия този ден бе дошъл и инфарктът му... прекалено силен, за да бъде отминат с просто пренебрежение - все пак лекарите едва го бяха спасили след незнайно колко часа в клинична смърт... Но в крайна сметка, когато човек е преживял какви ли не сърдечни болки, при идването на подобна напаст просто плюе в краката й, изхилва й се здраво в лицето, след което с обигран жест си пали поредната цигара, нали така, Хосе? Лари така и направи... само че след този случай не желаеше дори да погледне разкошния си, правен по специална поръчка 12-струнен "Гибсън", целия в гарвановочерно с изключение на седефения скорпион, инкрустиран между двата "f"-образни резонаторни отвора в корпуса. Като добавим и скрития, но невероятно чувствителен адаптер, който му позволяваше да я използва и като електрическа, ставаше ясно, че "Гибсън"-ът на Лари бе инструмент, за който половината от професионалните китаристи биха дали мило и драго... но въпреки това самият Лари не искаше и да я погледне, камо ли да засвири на нея. Дълго време след като пръстите му, разранени след онова лудешко и безпаметно свирене, зараснаха, той въобще не я бе поглеждал.

Е, поне до днес. За момента обаче той въобще не се замисли над това. Просто метна през рамо ремъка на калъфа и излезе навън.

Вън, въпреки че според календара бе едва началото на февруари, бе почти лято. Слънцето напичаше толкова силно, че повечето от минувачите бяха по къси ръкави. След десетина крачки Лари съжали, че е взел коженото си яке и дори понечи да се върне у дома, за да го остави, но след кратък размисъл реши да продължи. Не му пречеше чак толкова, а и без кожено яке се чувстваше едва ли не гол.

Той дълго скита безцелно по улиците, без да мисли за нищо, докато един хладък повей на вятъра не го накара да вдигне очи нагоре. Вече се свечеряваше. Лари без никаква изненада установи, че се е разхождал повече от шест часа, без да забележи, усмихна се разсеяно и реши да изпие някъде чашка силно кафе, след което да се прибере у дома, да седне пред компютъра и да се впусне в някаква не особено ангажираща мисълта игра. Мозъкът му, претоварен от алкохолните подвизи снощи, нямаше да се справи с никакво натоварване, по-голямо от това. За композиране, свирене или миксиране не можеше да става и дума.

Така беше кажи-речи от половин година. След случая с Фокси нямаше настроение за каквото и да било. Продажбите от сингъла "Диви коне" (умело сритани нагоре от мениджъра му) бяха повече от задоволителни и му осигуряваха безпроблемно във финансово отношение съществуване... поне засега. Лари обаче подозираше, че моментът, когато шефовете на "Саймън рекърдс" щяха да го извикат на "червеното килимче", да го нахокат хубаво и след това без много-много заобикалки да му заявят, че ако не си стегне задника, ще го натирят на улицата, не е чак толкова далеч.

Което пък, реално погледнато, не беше кой знае колко мрачна алтернатива. След всичкото това време, прекарано в пипалата на шоубизнеса, човек започваше да се чувства като носна кърпичка, изпрана и изстискана от Арнолд Шварценегер. Вярно, че и финансите му щяха да намалеят, но Лари добре помнеше мига, в който стъпи на брега на Новия свят само с двадесет долара в джоба си. Така че нямаше да му се наложи тепърва да свиква с мизерията.

От всички тези мисли го заболя глава. Той направи гримаса и влезе в първата срещната кръчма, която всъщност не се оказа крайно лоша - нямаше негри, пияници и прочие отрепки, джубоксът в ъгъла свиреше само стари и златни парчета, а барманът изненадващо въобще не приличаше на смесица между Франкенщайн и Фреди Крюгер (нещо обичайно за пивниците в този квартал). Лари седна на бара и си поръча кафе, сода и кифла с масло, понеже неусетно бе огладнял.

Изведнъж върху рамото му се стовари толкова силен удар, че за малко да се задави с глътката сода, която отпиваше в момента. Докато кашляше, дочу зад себе си най-неприятния възможен глас, който съществуваше на този (а вероятно и на онзи) свят:

- Ха, Лари, ти пък какво правиш тук?

Докато се обръщаше, Лари вече знаеше какво ще види насреща - физиономията на най-гнусния измежду познатите си: Деймън. Двамата някога бяха почти приятели, но веднага след като бяха слезли от самолета, докарал ги в "страната на сбъднатите мечти", пътищата им се бяха разделили. Лари предпочиташе да не си спомня защо.

Деймън не обърна внимание на зле прикритата гримаса на отвращение на стария си познат и го стисна в прегръдка толкова здраво, че костите на Лари изпукаха. През това време не преставаше да бърбори:

- Как си бе, мой човек? Защо досега не си ми се обаждал? Бачкаш ли някъде? Ожени ли се вече? А?

Лицето му по особен начин приличаше на Джон Ленън и Исус Христос (хе-хе, според хипарите това не беше ли един и същ човек, а, Хосе?) - двете най-омразни на Лари личности. Само че в добавка на и без това гнусната си визия Деймън се бе наплескал с няколко пласта евтина козметика и се бе напудрил като жена. Мадамите като че ли в последно време обожаваха подобни лигльовци... Лари усети, че му се повдига.

- Хей, братче, знаеш ли какво измислих? - продължаваше през това време да бръщолеви Деймън. - Довечера у нас ще има купон. Ще ми дойдеш на гости. Точно ще те запозная с жена си! Ти имаш ли съпруга? Не? А гадже? Пак не? Нищо чудно - ти открай време си беше особняк. Както и да е. Давай да вървим.

Лари въздъхна примирено, хвърли една смачкана банкнота върху бар-плота и се изправи. Деймън чак сега забеляза калъфа с китарата:

- Охо, и ти ли свириш? Чудесно! Значи по някое време може да посвирим двамата. И аз съм китарист, знаеш ли?

Чудесно наистина. А и ако отнейде се домъкнат Ринго, Джордж и Пол, щеше да стане направо приказно...

Когато двамата се качиха в уловено почти небрежно от Деймън такси, Лари за пръв път тази вечер поиска да си намери извинение и да се прибере у дома. Знаеше, че ако и днес се напие (а нямаше начин да остане трезвен!), черният му дроб щеше да вдигне бялото знаменце. Но си замълча.

Къщата на Деймън (както и следваше да се очаква...) беше в най-тежкарската част на града. Лари долови глъчката от купона още от улицата. Всичко вече беше готово за тазвечершното колосално напиване - в средата на стаята бе разпъната маса, отрупана с ядене и пиене, а покрай стените, пред стереоуредбата (до която между другото бяха подредени всичките дискове на Лари...) и върху телевизора бяха складирани резервите. Лари прецени, че в цялата къща няма по-малко от стотина литра пиячка.

Но всичко това щеше да мине пред очите му след няколко дълги секунди. Сега обаче претовареният му мозък имаше друго занимание. До вратата, излязла, за да ги посрещне, стоеше стопанката на къщата - очевидно съпругата на Деймън. Когато я видя, Лари почувства как сърцето му прескача някъде към петите. Пред него, облечена в ярковиолетова рокля (любимият й цвят още от едно време) стоеше Ана - неговата първа любов тук, в Америка. Двамата някога бяха въртели бурен роман, започнал експлозивно... и завършил не по-малко разрушително. Тя още от самото начало му бе натяквала постоянно, че е женена, но той не знаеше (и никога не се бе питал) кой е мухльото, погубващ с присъствието си и с брака си подобна красота.

Е, ето че разбра. Усети как по лицето му плъзва издайническа капка пот, която той избърса с небрежно движение. Чудеше се какво да прави. Можеше да се позове на някаква внезапно възникнала неотложна работа и да се изниже благоприлично. Можеше и да остане и да се натряска до безпаметство, като остави алкохола да се погрижи за оголените му при спомена за миналото нерви.

Лари избра второто. Дълго време след това не можеше да си прости, но за момента това изглеждаше единствено приемливият вариант.

Към полунощ вече беше доста яко подкаран (не че му личеше, както винаги) и с лекота приемаше подмятанията на Ана, насочени към него. Когато се разделяха, се бяха разбрали, че никой няма да обелва и дума на другия, но сега, възползвайки се от ситуацията, тя очевидно бе решила да го дразни до краен предел. Не че не го бе правила и преди... Лари отговаряше на всичко с едносрични думи и след всеки отговор изливаше със щедра ръка в гърлото си по чаша водка.

Не след дълго разговорът се завъртя около музиката.

- Лари, защо не вземете да ни посвирите двамата с Деймън? - подметна Ана. - Деймън е много добър... почти колкото твоя адаш Лари Клейтън - слушал ли си нещо от него?

Естествено, никой не свързваше грозноватия и очевидно пиян младеж с подредените пред стереоуредбата дискове. Шефовете на "Саймън рекърдс" добре се бяха постарали да прикрият истината. А и Ана никога не бе знаела как е фамилията му. Ебането не е повод за запознанство, както казваше мениджърът на Лари...

- Не ми се свири - отвърна завалено той. Изведнъж се почувства страшно огорчен.

- Не се притеснявай - окуражи го Ана, а в очите й играеха дяволити пламъчета. - Предполагам, че не си добър колкото мъжа ми, но в крайна сметка не могат всички да са съвършени...

Лари усети как се вбесява. С две отработени движения щракна закопчалките на калъфа. Секунда - и "Гибсън"-ът се озова в ръцете му.

- О, и ти ли си почитател на Лари Клейтън? - учуди се Ана. - Китарата ти е същата като неговата!

- Аз съм... - "Аз СЪМ Лари Клейтън", искаше му се да отвърне, но дори потъналият му в алкохол мозък разбра, че подобни думи ще предизвикат единствено смях. - Аз... аз дори имам автограф от него - довърши най-накрая той.

- Добре тогава, значи с Деймън ще ни изсвирите нещо негово - отсече Ана. - Не се притеснявай - Деймън ще те щади.

Пред очите на Лари избухна ярък пламък. Той сграбчи куплунга на уредбата, включи го към "Гибсън"-а си и улови китарата с познатия до болка хват.

- Следвай ме, ако можеш, некадърник такъв! - изръмжа той и дръпна струните. Пиянството му се бе изпарило на мига.

Уредбата беше невероятна. Осемте колони "ProLogic" не даваха почти никакво изкривяване на звука. Лари изпитваше едва ли не физическа наслада, когато чуваше как музиката, излизаща изпод пръстите му, се лее без никакви задръжки. Реши да изсвири нещо, което от доста време се бе появило като по магия в главата му, но все не намираше смелост да застане пред пулта. Беше решил да го нарече "Сезонът на откъснатите цветя".

Гостите застинаха по местата си. Струните на китарата плачеха от напрежение. Първо гръмна кинескопът на огромния телевизор върху секцията. След секунди го последваха и чашите от кристалния сервиз, който очевидно бе сватбеният подарък на Ана и Деймън. Лари с удоволствие видя как дванадесетте къса кристал избухнаха и се разпиляха на десетки хиляди парченца като капиляри от някакво старо и преуморено от любов сърце. Една по една започнаха да се взривяват и крушките на полилея. Едва сега гостите като че ли излязоха от вцепенението си и понечиха да скочат на крака... само че не можаха. Лари ги бе приковал по местата им. Скоростта на свиренето му вече беше безумна. Усещаше в пръстите си онзи познат напор - полусърбеж, полуизтръпване, което се появяваше винаги, когато свиреше с удоволствие, а сега музиката, която излизаше от осемте тонколони, бе препълнена с удоволствие, с тръпка, с болка, абсолютна буря от звуци, засенчила всичко, изсвирено от него досега, нещо средно между обяснение в любов и предсмъртен писък на жертва, преди тънката като китарна струна гарота на наемния убиец да се впие за последно в шията й, някаква неизмерима с обикновени тонове, полутонове, диези и бемоли структура, плетеница от звукове и багри, убийствено бърза изповед, от която болеше, да, болеше, виждаше как гостите един по един пребледняват, улавят се с посинели пръсти за гърлата и рухват безжизнено под масата, понеже очевидно онези късчета камък, които наричаха свои сърца, в края на краищата не бяха издържали на музиката, а той продължаваше да свири, свиреше все по-бързо и почти не усещаше какво излиза изпод пръстите му, понеже очите му бяха приковани към Ана, онази Ана, която изглеждаше странно беззащитна без прехваления си съпруг, чийто малък мускул в лявата половина на гърдите се бе оказал най-слаб и затова бе един от първите, строполили се като голи охлюви на земята, но тя продължаваше да седи неподвижно във фотьойла и да го гледа със сивозелените си очи, и именно този поглед, в който за пореден път нямаше нито капчица любов, а само насмешка и съжаление, го накара да раздвижи още по-бързо пръстите си върху грифа, украсен с пластинки от слонова кост, и да свири, да свири, да свири, докато гледа как и малкото останал във вцепенените й очи живот излита като чайка и оставя след себе си пусто като изневяра пространство...

Лари удари струните в един последен отчаян акорд и замря. Тишината, увиснала във въздуха след лудешкото свирене, бе почти физически осезаема. Той стана, издуха внимателно корпуса на китарата и я прибра в калъфа, след което взе от джоба на Деймън мобилния му телефон и само с палец (останалите пръсти зверски го боляха) набра 911 - номера на полицията.

- Добре ще е да дойдете на "Холивуд Хайтс" 2 - изрече той безизразно, когато в участъка вдигнаха слушалката. - И по-бързо.

Отсреща в него бяха впити безжизнените очи на Ана. Докато обърканият до крайност сержант крещеше нещо по телефона, в ъгълчето на лявото й око се появи кървава сълза, която бавно наедря и тупна с глух звук върху венчалната й халка. Лари затвори телефона, обгърна с ръце китарата си и се сви на кълбо във фотьойла. Така го откриха и полицаите.

петък, 2 юли 2010 г.

Защо не пиша?

В последно време все повече и повече хора ме питат защо съм спрял да пиша и да публикувам неща в Интернет. Отговорът е много прост. Не, не съм загубил вдъхновението си, не съм се отчаял от живота, не съм решил да се самоубивам и със сигурност не съм решил да ставам сектант или отшелник. Просто няма смисъл.

Сигурен съм, че всеки един през живота си, бил той дълъг или къс, успешен или провален, се е чувствал по същия този начин в даден момент. Безизходицата, която в гъст и кондензиран вид струи от всеки един миг, който си решил да отдадеш на творчество, е толкова обезверяваща, че и Ботев и Левски биха си прегризали гърлата от мъка. В тези моменти, когато клавиатурата на компютъра или салфетката от заведението, в което пиеш х-та бира, ти изглеждат като черна дупка, през която се вижда Мракът на Творческото Безсилие, човек започва да се чуди как я е докарал дотам, че единственото светло нещо в живота му да е поредният епизод на безсмислен US-сериал, с който времето се убива доста успешно.

Навремето, когато започвах да пиша, също имаше стагнация. Само че тогава Врагът беше ясен - Чалгата. Силиконът от мокрите сънища на пъпчивите тийнейджърчета, пълнещи гушката на Митю Пайнера, беше общественият демон на всички - музиканти, писатели, журналисти, та дори и на чистачките в училищните тоалетни. Тогава, когато някой те попиташе защо, по дяволите, още не си издал книга, можеше смело да отговориш, че пари за култура няма - има за чалга.

Сега нещата са по-различни. Митю Пайнера вече кара БМВ, не Майбах. Екстра Нина и Преслава вече си правят само по една операция годишно, не седмично. На теория трябва да имаме три хиляди долара... но на практика имаме три курви, както казал бащата на Иванчо. На теория имаме хиляди издателства, които се бият (поне така тръбят пиарите им) за шанса да издадат млад талант. На практика обаче се получава нещо друго. Преди два месеца (приблизително) изпратих над 20 имейла на различни издателства със запитване биха ли се ангажирали с издаването на сборник с НФ-разкази. Резултатът - 5-6 отказа, останалото е мълчание, както е казал поетът.

Може би просто подходът ти е грешен, биха казали по-посветените в тънкостите на издателския бизнес. Може би трябва да си направиш един прес-рилийз, в който да опишеш надълго и нашироко как си повлиян в творчеството си от Орхан Памук и Паулу Коелю (дебилите, които никой не чете, но всички руси патки коментират надълго и нашироко). Да почнеш да пишеш олигофренщини от рода на "оранжевия котарак на баба" и "якето ми отиде на клуб". Да почнеш да се подмазваш на дебели американци, които се чудят със стихосбирката на коя инфантилна пача да приперат някой-друг долар от рентата си. Е, и това е изход. Само че по този начин ще се принизя до нивото на пуберките-графоманки, които храбро се бият в гърдите, че се били зъбели на тирана, а на практика подават задник смело и безотговорно на Обществото на Плесенясалите Поети. Същите тези Плесенясали Поети, които таковаха мамата на българската литература по комунистическо време, а сега се мъчат да раздават правосъдие и да определят кое Блонди е талантливо и кое - не чак толкова.

Навремето написах едно есе - "Защо пиша". Сега този емоционален изблик е озаглавен "Защо не пиша". Мога да се подпиша под всяка дума в него. Да ме поставят на детектор на лъжата и да издържа с отличие. Да се аргументирам дори в шоуто на Слави (ако успея да издържа психологически на кретенията, която се вихри там). Да, Орхан Памук и Паулу Коелю са дебили, защото пишман-философията им е изсмукана от... 21-ия пръст, да го кажем така. Да, Плесенясалите Поети, римуващи "полковник" с "подполковник" или изобщо неправещи си труда да римуват, са превзели книжния пазар. Да, именно затова дълго време няма да имаме нормална литература. Да, новите Димовци, Диловци и Минковци тънат в прахта на собствените си блогове и бавно, но сигурно се приближават до съдбата на русите графоманки, обливащи Интернет-средата с повърнато, преяли със собственото си самочувствие. Да, перхидролената посредственост ни отдалечава с гигантски стъпки от Европа всеки божи ден.

Навремето пишех, за да бъда себе си. Сега не пиша, за да не се принизявам до нивото на множеството Prunus domestica (Google знае какво е това...), обливащи нета със стерилната сперма на прехваленото си творчество. Навремето бягах от реалния свят, създавайки една по-добра реалия, в която имаше място за магьосници - било на словото, било на действията. Сега магьосниците са изчезващ вид - на почит са хетерите, лигавещи се по околопъпните области на новите литературни патриции.

Един ден, сигурен съм, обществото ще се стресне от собствената си тъпота, ще изхвърли Орхан Памук, Паулу Коелю и останалите псевдо-философки и графоманки от съзнанието си и ще започне да се самореанимира. Ще зарови дълбоко в септичните ями на презрението тъпанарките, които не могат да скалъпят две рими на кръст. Ще удави в бунището педофилите-издатели, обилно слюнкоотделящи при вида на плоски и фригидни тийнейджърки-"поетеси". Ще изнесе отново Хайнлайн, Азимов и Урсула льо Гуин в предната част на сергиите с книги. И дори Явор Колев няма да може да се справи с напора на четящия, образован, непредубеден от коелювци и прочие еблювци (това не е цинизъм - виж филмите Meet The Parents и Meet The Fockers) българин.

Само че дано не се окажем в положението на магарето на Настрадин Ходжа - таман го научил да не яде, и то взело, че откинало петалата...

понеделник, 17 май 2010 г.

Една легенда по-малко...

Затварям очи и се пренасям в отдавна несъществуващия фирмен магазин на "Балкантон" в Стара Загора. Една плоча, така различна от тогавашните образци на соц-арта, привлича вниманието ми. Един знак с пръсти, който ще управлява живота ми от тогава насетне. Един глас, при звука на който продавачът, израснал с Диана Експрес и Бони М, се намръщи, а аз онемях. Тогава нямаше Интернет, за да видя кой е източникът на надъхващите и вдъхновяващи редове от рода на We Rock, The Last In Line и Egypt. Това обаче нямаше никакво значение, защото плочата вече беше в ръцете ми, а аз бях на половината път към къщи, за да набича до дупка скромното грамофонче Unitra.

По-късно - от откъснати и преснимани на гаден ксерокс страници от Metal Hammer и от картички, продавани на безбожни цени от бабите по стрелбищата - видях Малкия Човек с Големия Глас. Магнетичното му излъчване в комбинация с вокалното изпълнение, каквото не бях чувал дотогава, бе невероятно. Още по-късно дойде и ерата на Интернет, емпетройките и огромните колекции по харда (поздрав за Явор Колев).

За съжаление обаче дойде и днешната дата. Не знам дали ще ми повярвате, но лично аз от тази сутрин съм с една идея по-празен. Цяло едно поколение, една ера, започнала с Rainbow и приключила с Heaven And Hell, се оттече пред очите ми. Едва ли някой от хората около мен разбра за какво именно плача. А всъщност тъгувах за Музиката, защото именно тя осиротя днес. Един велик Маестро си замина, по думите на жена му, тихо и мирно - без грандиозни речи, без помпозни излияния във фейсбуци и туитъри - просто угасна...

Като си помисля, че според календара сме в XXI век, юмруците ми сами се свиват. Има космически туристи, има джиесеми колкото кибритена кутия, има осем- и дванадесетядрени процесори, а лекарство против рака няма. Ако някой си беше размърдал задника и портфейла, може би това лято щяхме да гледаме и слушаме Дио на живо в София. Щяхме да дерем гърла на Neon Knights и Heaven And Hell, щяхме да се кланяме доземи на великана, който и на 67 години продължава да поддържа искрата на рока, на Нашата музика, на онова, което ни крепи и ни помага в дългите работни седмици да не оглупеем окончателно, щяхме да чакаме нови албуми и дивидита...

Щяхме.

Искрено се надявам, че в Рая има запазен един дракон за теб, Маестро. Даже от време на време ще сънувам как, яхнал го, прелиташ над дъгата, на която посвети толкова много свои песни, а следователно - и част от душата си.

Ще ми липсваш, Рони. За теб винаги ще има запазено място в сърцето ми.

Почивай в мир, приятелю...

понеделник, 29 март 2010 г.

Черните рози

Когато на монитора най-накрая се появи надписът "Копирането приключи", с рязък удар изкарах компактдиска отвътре, хвърлих го на леглото и се протегнах така, че костите ми изпукаха. Не помнех от колко денонощия стоях пред скапания компютър, но съдейки по схванатото ми тяло, явно бяха повече от две.
Пък и на кого му пука бройката: важното е, че свърших. След не повече от час щях да се разходя до офиса, да хвърля диска, в който бях успял да вкарам усилията на цялата фирма, и да прибера парите. Останалото се знаеше: седмица лудо пиене, за да прогоня от мозъка си и последните капчици умора, сън, напрежение и така нататък, а след това месец почивка. През това време подчинените ми щяха да бачкат вместо мен. по дяволите, нали затова им плащах.

Хич не ми се искаше да правя това, което щях да сторя след миг, но се налагаше. Станах. Коленете и гърбът ми, свикнали да стоят превити, веднага запротестираха. По навик щях да повикам жена си, но навреме се усетих и затворих уста... може би прекалено рязко за човек, когото не го е грижа за развода му, понеже все пак от паметната дата бяха минали месеци. Пък и, в крайна сметка, нямаше смисъл да се ядосвам за нещо, което стана два дни преди самият аз да предприема решителната стъпка.


Притворих очи и отново си припомних подробностите от онази вече. Бях като изпаднал в транс и сякаш отново се върнах във времето. След като се разведох, много пъти се чудех коя ли беше причината да намразя жената до себе си- винаги си отговарях по един и същи начин и никога не успях да си наложа да приема отговора.


Отърсих се от мрачните мисли и станах. Трябваше да оставя диска във фирмата. Набързо се облякох и излязох.


След като свърших с работата, тръгнах на пръв поглед безцелно по улиците. Бях като дрогиран. Винаги се чувствах така, когато приключех с поредната задача. Банковата ми сметка вече бе набъбнала с петцифрено число, рекламодателите бяха останали доволни, в близкия месец и нещо нямаше и да докосна компютър... С две думи, чувствах се прекрасно.


Както винаги, се опомних едва когато стигнах до пощата, четири години подред всеки Божи ден правех едно и също - идвах дотук, отивах до гишето за колети, показвах личната си карта, получавах ръчно направена картонена кутия, която винаги изглеждаше по един и същи начин, излизах навън и без да поглеждам какво има вътре, я хвърлях в близкия контейнер за смет. Нямаше смисъл да я отварям, понеже знаех, чевътре ще открия току-що откъсната роза, чиито черни като лятна вечер листенца още са обсипани с капчици роса.


Не знам какво обаче ме подтикна този път да наруша ритуала си. Когато получих кутията, излязох навън, седнах в едно закътано кафене, поръчах си двойна водка без разредител (сервитьорката ме изгледа странно, но след като видя зачервените ми, възпалени от взирането в монитора очи, реши, че явно ми се полага миг пиянство и не започна да спори с мен), запалих цигара и дълго се взирах в прекрасната роза, която сякаш питаше: "Не се ли умори да бъдеш жесток?"...


Анджела. Не можех да си спомня кога за последен път бях мислил спокойно за нея. Винаги гледах да прогоня името й от съзнанието си подобно на спомен за някакъв смъртен грях, оскърбление или елементарна обида. И ето че днес я допусках до мислите си... Усещането бе, сякаш не бях пушил от дълго време и изведнъж запалвах цигара, и то доста силна и ароматна: главата ми се завъртя, тялото ми олекна, а гърлото ми пресъхна като от силна жажда.


Бяхме се запознали преди четири години. Тя беше продавачка в обикновен магазин за козметика, в който бях слязъл да си купувам афтър-шейв. По онова време още не бях толкова известен: току-що бях напуснал работа и бях основал собствена фирма - прословутата "S systems", която доста по-късно щеше да бъде определена от "Ню Йорк Таймс" като третата в света след "Майкрософт" и "Сън". По-нататък неведнъж щях да си мечтая за подобно тихо и незабележимо съществуване - без интервюта в пресата, без денонощно висене пред компютъра в изпълнение на поредната поръчка с шестцифрен хонорар и така нататък. Да, ама не.


Спомням си, че тогава се разприказвахме за някаква глупост, в резултат на което се разбрахме да я взема след работа. На втората седмица вече бях убеден, че искам да се оженя именно за нея. Мислех си, че и тя изпитва нещо подобно.


Една нейна приятелка обаче успя да ни скара. Не знам от злоба ли или от чисто женски стремеж за завоюване на чужд мъж за собствено удовлетворение и себедоказване, но го направи. Успя да ме убеди, че Анджела ми изневерява. Бях като гръмнат. Спомням си, че се бях затворил в офиса си с няколко бутилки водка, пиех като съдран, плачех и не вдигах мобилния си телефон, който в прекия смисъл загря от звънене. Сега разбирах, че е била тя - искала е да се видим, да разсеем заблужденията, да се разберем по човешки...


Не го направих. Вместо това излязох из града след седмица отшелничество, запознах се с първата жена, която ми попадна пред погледа, и се ожених за нея след десетина дни. Дори след като се разведох, след като разбрах, че всички приказки за изневери и т. н. са били лъжа, не й се обадих - от някакво криворазбрано чувство на гордост.


И тези рози... Четири години, всеки ден те пристигаха като по часовник. Четири години непрекъснати молби без думи: няма ли да спреш с тази безсмислена жестокост? Нямал ли поне да се обадиш?...


А аз не се обаждах. Бях богат, бях известен, бях на върха на славата, бях женен за красавица... но бях самотен. И въпреки това не се обаждах.


Глътнах водката почти на екс и докато търсех с поглед сервитьорката, за да й поръчам втора, ръката ми сама откачи от колана мобилния телефон и набра по памет номера й. За четири години нито една цифра не се бе изпарила от паметта ми. Нищо, че не й бях звънял от онази вечер, когато научих "истината" за нея. А и тогава не говорих, не посмях, просто затворих... Резултатът - над 1500 дни самота, над 1500 рози и Бог знае колко сълзи - както мои, така и нейни...


GSM-ът се включи с онзи гаден звук, който сякаш със садистична наслада е проектиран дълго време от поколения създатели на мобилни телефони. Чак се стреснах. Сигналите "свободно" продължиха доста време и вече дори мислех да затварям, когато от другата страна вдигнаха слушалката?


- Ало?


Останах потресен. Гласът, който ми отговори, несъмнено принадлежеше на майката на Анджела, с която някога бяхме в много добри отношения. Но, Господи, каква промяна! Сякаш слушах стогодишна жена, въпреки че едва ли беше на повече от 45-50! Замръзнах от някакъв първичен страх, който сякаш се просмука право в костите ми. За миг дори ми се прииска да затворя. Вместо това обаче проговорих:


- Мисис Донован? Обажда се Саймън Блекмор. Едва ли сте ме познали, не сме се чували с вас отдавна... с две думи, мога ли да говоря с Анджела?


За близо половин минута отсреща не се донесе и звук. Точно си мислех, че батерията на телефона ми се е изтощила, и слушалката изригна:


- Дано Господ да те убие, та да не се наложи да си цапам ръцете с теб! И мислиш, че е забавно? След всичко, което стана заради теб? Да се обаждаш най-нагло и да тревожиш една жена, която и без това едва ли ще намери покой?


- Но, мисис Донован... Аз точно за това... Исках да се извиня на Анджела... Да се видим...


- Когато пукнеш, и това може да стане, въпреки че се съмнявам дъщеря ми да е в ада, където ти непременно ще се озовеш! Анджи се самоуби седмица след като се разделихте! Заради теб, копеле такова!


И тя трясна слушалката.


Телефонът се изплъзна от пръстите ми, падна на пода и се разби на парчета. Сервитьорката, която забърсваше съседната маса, се стресна, погледна към мен, изпищя и побягна навън. Дълго време, преди в заведението да дойдат полицаите и да ме приберат (сигурно съм им приличал на надрусан до козирката застаряващ хипар), стоях неподвижно на мястото си и се взирах в картонената кутия, в която лежеше приказно красивата черна роза, с изписани само две думи върху нея - Анджела Донован, без обратен адрес, без нищо, дори без име на град или пощенски клон върху щемпела. Случайно погледът ми се плъзна върху полираните до блясък пластмасови плоскости, ограждащи сепарето, и изстинах за втори път. Косата ми бе побеляла за секунди. Отпуснах глава върху ръцете си и се разплаках за пръв път от четири години насам. В тази поза ме завариха и ченгетата.

вторник, 23 март 2010 г.

Вавилонската курва

Аз съм Христос.

Китките на ръцете ми нямат здраво място по себе си, само че вместо от гвоздеи, раните са от бръснарски ножчета, начупени стъкла и кухненски ножове.

Обувките ми са изпокъсани от дългото скитане, но не из вечните свети земи на Израел, а из покритите с калдъръм кокетиращи с туристите великотърновски улички.

Устните ми са напукани и горчиви, само че не от много притчи и проповеди от рода на "Обичай ближния си", а от онези целувки, с които любимата ми постоянно ме предаваше - също като Юда. Вместо със сребърници търновските юдеи й плащаха с бяло вино, коняк и меки възглавници.

От няколко години живея само със спомените. Опитвам се с алкохол да поразредя малко киселинния вкус, който прогаря дупки из цялото ми тяло. Чувствам се като сито, през което струи светлина. Интересно дали Христос е свирил на китара? И какво ли би изсвирил, преди красавците с плакатни лица и мускули на гладиатори да го поведат към Голгота?

Велико Търново поне е пълно с Голготи. Хълмове, хълмове, хълмове... На всеки хълм има поне десетина кръста, само че хората са се отучили да ги забелязват. Кръстове има и по улиците. Целият град прилича на едно огромно гробище, чиито жители се увеличават с всяка изминала секунда. Дори точно в този момент една уличница с ангелски очи разпъва поредния Христос, твърдо устремена към хотела, където ще получи сребърниците. Брат ми, поредният онеправдан Божи син, гледа след комерсиализираната си приятелка с плачещи очи (Господи, какво отвратително клише!). Дори по устните му могат да се разчетат онези прословути думи: "Елои, елои, лама савахтани!"... "Господи, Господи, защо ме изостави!".

Усмихвам се. Какво ли друго ми остава? Вътрешностите ми пулсират от поредната доза отрова, с която се нагълтах. Нищо. Сякаш баща ми, Господ, садистично е решил да ме запази като научен експеримент. Да види колко ще издържа. Или просто да погъделичка извратеното си и затъпяло от ангелските хорове самолюбие.

Горе на небето ангелите друсат мазни чернобилски телеса под звуците на "На т'слата дръжката". Света Дева Мария с помътени очи допушва фаса с марихуана. Аз пък вървя и докосвам с полуизтъркана ръка грубата реалност на дървените кръстове. Очите ми изсветляват. Стават сини като на ангел. Посягам да ги издера с нокти, но се натъквам на преграда. Няма как. И това ще се изтърпи. По челото ми се стича кръв от бодлите на трънния венец. Приличат на крокодилски сълзи. Малки капчици, процеждащи се от ве лъжливи лисичи очи.

Изпъвам глава нагоре и се опитвам да изкрещя. Викът ми потъва в мелодията на "Звук и светлина". Женски писъци. Народът на площадката пред Царевец се смее доволен. Хората знаят, че съвременните жени отдавна не пищят, освен ако финикийският им любовник не си е платил за поредната доза псевдо-екстаз. Тоест, тези писъци са просто екзотика. Частичка от доброто старо време, когато независимо от турското робство жените все още са можели да изпитват някакви истински чувства.

Подминавам поредната двойка. Христос и вавилонската курва. Стар и Нов Завет, сплели змиеподобни тела. Очите на жената са кафяви. Докато ги наблюдавам, внезапно стават тъмнозелени. Като стодоларова банкнота. Или като очи на пантера, жадно чакаща фаталната грешка на доверчивия елен...

Не помня кога е паднала нощта. Протягам ръка към звездите. Една от тях се откъсва от небето и припада. Вечният град спи сред десетки хиляди изневери. Той вече има имунитет към този род смъртни грехове... които всъщност отдавна не са грехове, а начин за безболезнено изживяване на вавилонски тръпки. Група пияни трубадури подхвърлят болярски закачки към замръкналите скромни девици. Те естествено са възмутени, но бедрата им тръпнат в предчувствие на поредния оргазъм.

Наистина не било лесно да имаш за приятелка вавилонска курва. Жена, която сее поквара из цялата старопрестолнина. Целият град става твое семейство. Всички мъже са ти баджанаци. Прозорецът на твоето чистилище отново не свети. Явно пак някой самозван ангел се опитва да й покаже пътя към рая, като след себе си оставя само смрад на сяра, гнилост и разложение. Само че на нея това й харесва.

Наистина не е лесно.

Но смятам, че ще се оправя.

Все пак нали аз съм Христос.

понеделник, 22 март 2010 г.

Реквием за две ръце

Тук ли си? Не виждам, не чувам и не усещам нищо. От сълзите, пролени за теб, ослепях. От виковете, предназначени да прогонят гласа на ревността, оглушах. От ударите по стени, стъкла и ненавистни хорски физиономии ръцете ми са безчувствени. Не че има за какво повече да виждам, чувам или усещам каквото и да било. Превърнах се в бледа сянка на самия себе си. И всичко това заради теб. Странно - всичките ми учители по магически изкуства постоянно ми повтаряха отдавна утвърдена поговорка „Слабо и некачествено като женска магия". Ако бяха живи, днес бих им се изсмял в лицето. Понеже, както се оказва, вещиците също могат да раждат невероятно силни магии. От тях сърцето пропада в невиждани досега бездни, ръцете започват да създават думи, по-нежни от вълшебство, а очите спират да виждат друго, освен тази, която ги е оплела в нежните си като коприна и силните си като драконово проклятие мрежи.
 


Лошото е, че вещиците, особено младите като теб, правят тези магии без цел, а просто за да опитат до каква именно степен се простира изкуството им. А, щях да забравя - и без да мислят за страничните ефекти на всяко заклинание. Именно заради тези странични ефекти (понякога простосмъртните ги наричат „ревност"...) сетивата ми отказаха да работят.
 
Искала си да ме докоснеш? Съжалявам, закъсня. Трябваше да мислиш, преди да се впуснеш в опасните дебри на магията. Трябваше поне веднъж да се запиташ дали душата на магьосника е толкова тривиална и обикновена, колкото на останалите ти обожатели. Дали ще е безопасно за нея да положиш върху нея бодлива тел, надявайки се, че глупавият маг ще я помисли за венец от глухарчета...
 
Знам защо си такава. Никой не обича вещиците. Хората обикновено или ги изгарят на клада, или ги жигосват. Ти си жива, следователно си избягнала кладата, но жигосването е останало. Когато си се спасявала от побеснелите селяни, ти си откраднала клеймото. Сега постоянно го държиш в разпаления огън и когато някой дръзне да се приближи до теб, ти за забавление го забиваш безмилостно в плътта му... или в душата му.
 
Но аз не съм селянин, вълшебнице. Някога исках да съм принцът, който идва на кон и те спасява от кладата на посредствеността. Сега вече не искам нищо. Освободих дракона и вече съм сам в тъмната кула на онзи далечен-далечен хълм, където никой никога не смее да пристъпи... най-малко ти. Защото, колкото и да се преструваш на смела, теб също те е страх. Обвиняваш ме, че съм те ревнувал от съня ти. Така е, признавам - по простичката причина, че МЕН ме няма вътре... че няма място за мен. Нима ще отречеш, че сънуваш други? А ТИ защо ме ревнуваш? И от кого, вещице? От дракона? От огледалото? От някаква митична личност, която евентуално ще се появи след десет хиляди години? И как може да се страхуваш, че някога ще вперя очи в друга, когато първото нещо, което ти поднесох, бяха очите ми с цялата любов, отразила се в тях? Ако не плачех, сигурно щях да се разсмея. Но усмивката ми вече я няма. Магията ми също се изпари със сутрешната роса. Превърнах се на вълк-единак и ближа раните си. Сам. Както винаги. Обречен на безсмъртие... и вечна самота.
 
О, нима видях негодувание в погледа ти? Прости ми. Забравих, че ми предложи нещо много скъпо - преплетени души. Знаеш ли в какво се превръщат преплетените души при гледката на преплетени ръце? Имаш ли представа за болката, която следва? Мислиш ли, че бих издържал да бъда твой духовен придатък и безпомощно да наблюдавам как мяташ безцелно заклинание след заклинание, а след теб върви редица захласнати простосмъртни?
 
Не. Стига толкова мазохизъм. И без това изобщо не трябваше да те заговарям. Трябваше да се досетя, че няма начин да дадеш на човек красота, когато той иска блажената сивота на обикновения хорски животец, пълен с толкова прекрасно-обикновени личности и събития. Защо не си останах в кулата? Защо изобщо се появих пред теб?
 
И отново сипеш обвинения, вълшебнице. Искал съм да ти отнема магическата сила... да те огранича от сладостта на вълшебството... Ако бе така, щях да остана близо до теб. А аз правя точно обратното - бягам. Крия се. Освобождавам те от присъствието си. Кой знае - може пък това да е за добро. Може пък някак си, ей така, съвсем случайно, след като ти омръзне от любовни завоевания и тайнства, без да искам, да започна да ти липсвам. И тогава... ти сама каза, че знаеш как да ме откриеш.
 
На гърба на дракона има място за още един, вълшебнице. Затова - сбогом, но не до следващата раздяла, а до следващата среща. До следващата любов. Нашата, а не твоята плюс още някой. Сърцето ми остава празно. Когато се преситиш от пълнене на твоето, ела. 

Дотогава в душата ми ще вали.

Прощаване с магьосника

В дните след Нова година кръчма "Зелената котка" бе постоянно толкова претъпкана, че дори постоянните клиенти като мен трудно си намираха места въпреки усилията, които полагаше Рей Макгавърн, за да ни настани. Днес обаче явно бе станало нещо, понеже в цялото заведение имаше само трима-четирима души. Докато се чудех дали не дават някакъв мач по телевизията (за нашия свят) или пък е започнал извънреден рицарски турнир (в някой от останалите), забелязах, че дори зелената писана на Рей е изчезнала от обичайното си място пред камината. Разтревожена не на шега, се огледах за някой познат. На бара забелязах Айвън Рийс: пред него имаше поне дузина празни чаши, а в момента, в който спрях погледа си на него, той точно надигаше поредната, пълна до половината. В очите му имаше сълзи. Това вече сериозно ме уплаши, понеже никой никога не бе виждал железния Айвън да плаче. Отидох при него, сложих ръка на рамото му и попитах:

- Какво, по дяволите, става тук, Айвън?

Той бавно надигна очи и погледът му дълго блужда, преди да се спре най-накрая върху мен.

- А... Никол... Ти защо си тук? Какво извинение си намери точно пък ти? Мислех, че сте приятели?

- Какво искаш да кажеш???

- Ами Рики пие в ъгъла сам и постоянно повтаря, че имал непоносимост към сълзи... Алекс замина преди минути за Средната земя, понеже имал спешна работа там... Абе какво да ти обяснявам, мамка му! Единственото логично обяснение, което мога да дам, е за себе си - тук съм, понеже искам да го запомня... така, а не... иначе... - Той млъкна и отпи от чашата си огромна глътка.

- За какво говориш?

- Огледай се... Всички са там... даже котката на Рей... и тя е там... тя го обожаваше... а и той нея, по дяволите... - Нови сълзи блеснаха в очите му. - Е, най-малкото ще знам, че поне едно същество, който го обичаше, го е изпратило за последно...

- Кого, Айвън??? - Разтресох го така, че дори да беше мъртъв, пак би се съвзел. Никакъв ефект обаче. - Какво се е случило? Ще ми кажеш ли най-накрая?

- О, в името на Мрака... Нима наистина не знаеш? - Той потрепери.

- Да знам какво, Айвън? Преди мигове се завърнах от Гората на въздишките, уморена съм като куче, а сега на всичкото отгоре съм и изплашена благодарение на твоите недомлъвки!

- Тери е мъртъв. Всички да на погребението му.

Олюлях се. Ако ме бе ударил трол, сигурно щях да съм по-стабилна.

- Какви ги говориш, Айвън??? Той е магьосник, дявол го взел! Той не може да умре!!!

- Не може, ако не поиска, Никол... ако не се умори от живота и предателствата, които той понякога сервира. А той вече бе прекалено уморен. Заложи всичко на един финален спринт с надеждата да улови щастието си, но... - Той махна с ръка и се пресегна зад бара, за да си налее нова порция спирт. Едва сега забелязах, че и Рей Макгавърн го няма: бе оставил бара на самотек... нещо, което не бе правил от близо хиляда години, от деня, когато умря последният еднорог... Рухнах на стола до него и ръката ми сама потърси бутилката, макар че по принцип мразех алкохола. Явно беше истина...

- Какво се е случило, в името на Мрака?! - попитах, след като ударих солидна глътка водка.

Айвън надигна мътния си поглед и след поредна доза усилия ме погледна в очите.

- Нека ти разкажа една история, Никол. Приеми го като последна почит към Тери - чудесен разказвач, който винаги събираше деца, жени и дори мъже около огньовете и масите, когато започнеше да ги омагьосва с думи... Едва ли ще мога да се сравня с него, но поне мога да опитам да се доближа максимално до стила му... до магията му... до сърцето му, понеже всичко, което той разказваше, идваше директно от сърцето му. Тази история един ден може да се разказва от уста на уста, понеже е така дяволски истинска, че чак боли. Това ще е лебедовата песен за Тери.

Имало едно време един магьосник, който много обичал да обикаля из световете. Всеки ден, щом се събудел, взимал жезъла си, намятал черния си плащ и тръгвал накъдето му ведят очите. Всички светове го познавали, уважавали го и го обичали, понеже на никого не отказвал помощ, услуга или съвет. Той бил добър събеседник, неизчерпаем извор на истории и може би най-добрият Тъмен Маг в историята. Имал обаче един проблем - бил толкова самотен, колкото простосмъртните не могат да се чувстват никога. Дори мъдростта му не можела да му помогне да проумее с какво отблъсква жените около себе си... Дали с любовта си, която била прекалено силна за слабичките им сърца, свикнали единствено на някое-друго натискане в новогодишната нощ? Дали с прекалената си привързаност към човека до него, която рязко контрастирала с самоувереността и разпасаността на останалите мъже? Или пък защото никоя не можела да повярва, че разказвач като него може съвсем случайно да говори истината? Не знам... а и той не знаел. Не че ако разберял, животът му щял да стане по-лек... но поне щял да знае кое от качествата си да обвинява. Именно затова магьосникът обичал пътуванията. Те му помагали да се разведри и да се откъсне поне за малко от мрачните мисли.

Един ден той, както обикновено, излязъл от дома си, без да знае къде ще го отведат пътищата между световете. Този път решил да не обикаля познати места, а да се довери на инстинкта си на пътешественик, затова закрачил безцелно. Преминал през няколко портала, изпушил един Мрак знае колко лули и през цялото време вървял замислено, потънал в неприятни мисли за живота. Когато след известно време най-сетне надигнал очи, се озовал в странен свят, където дотогава не била стъпвал човешки, елфически или тролски крак - един свят, забравен от бог и от дявол. Магьосникът решил да намери някой от местните жители, за да се поинтересува къде все пак е попаднал. Какво било изумлението му, когато открил, че всички около него са слепи... От няколко случайни минувачи научил, че според легендата преди повече от 12 000 години, по време на Великите Драконови Войни една от битките между величествените същества се разиграла точно над въпросния свят. Драконовият огън бил толкова силен, че хора и животни ослепели завинаги.

Трогнат от дочутото, магьосникът решил да остане за известно време в този свят, за да помага с каквото може - с меч, магия или добра дума. Така изкарал почти 13 години там, докато един ден не се запознал с местна девойка. Тази девойка... може би само този, който я е виждал, би могъл да опише с вулгарните човешки думи каква красавица била... Душата й... душата й била бяла и чиста като сълзи на цвете... Но няма смисъл - всички слова бледнеят пред действителността, която някога - в много редки случаи, но все пак понякога - може да бъде по-красива и от приказката.

Магьосникът се влюбил. Доста глупава и безразсъдна постъпка за един човек на близо 7000 години, който прекрасно знаел какво може да очаква от живота и по-специално от жените... Но все пак той си казал: "Момичето е сляпо - значи не е успяло да види покварата в света около себе си... не е съзирало обичайните преструвки на съществата от своя пол и не се е изкушило от тях... не е попивало с очи сладострастните погледи на мъжете по снагата си...". Затова смело и безразсъдно се хвърлил с главата напред в дълбоките води на любовта, независимо от факта, че не един и два пъти се бил давел именно в тях. Той постоянно прекарвал времето си с нея и й говорел... Разказвал й колко е красива, колко прекрасен е светът за двама души, които се обичат, независимо от разстояние, години и жизнен опит, как единствено чувствата, а не измамната действителност, която хората виждат с грешните си очи, има някакво значение в този живот...

Девойката сякаш повярвала... поне дотам, че на думи се влюбила в магьосника. Пред нея обаче изникнало неочаквано изкушение - тя поискала поне за миг да отвори очи, за да огледа света около себе си. "Мили - повтаряла му тя всеки ден - бих искала да имам очи единствено за да мога да сравня посредствеността на този свят с твоята красота..."

И глупавият магьосник повярвал... Той призовал всичката си сила за една невероятно сложна магия, която трябвало да помогне на момичето. След като се свестил след отката на Силата (все пак той бил Тъмен Маг, несвикнал чак толкова на бялата магия), видял, че се е случило чудо: девойката прогледнала за пръв път от раждането си. Радостта на магьосника нямала край. Той си мислел, че първото нещо, което ще направи момичето, ще бъде да се огледа в очите му, за да види колко красива е... Блажени са вярващите, както се казва в човешката Библия. Едно бил забравил магът - да изцели любимата си не само от фидическата, но и от душевната слепота... Девойката като невидяла (моля да ми простите неволния каламбур) се затичала по света и започнала да гледа всичко - цветя, небе, слънце... и най-вече мъже, разбира се. И след като се нагледала на достатъчно, решила, че магьосникът е прекалено грозен за нея. Е, не че го била видяла - истински - за повече от пет секунди, но това за нея нямало значение. Пред нея се изправил цял един свят, пълен с изкушения, които понякога са по-силни и от най-могъщото чувство... Тя се оправдала с това, че двамата са от различни светове и че просто няма как да бъдат заедно... донесла от девет кладенеца вода и от девет планини пръст, за да натрупа огромна кална стена между себе си и магьосника... заляла го със студен душ и припнала доволно като пеперудка от цвят на цвят и от град на град. Естествено, магьосникът бил забравен на втората минута след началото на дългото наваксване на пропуснатото... Дълбоко в нечитието останали всички клетви от рода на "Никога няма да те забравя" или "Ще ми липсваш", каквито жените са склонни да сипят със скоростта на пороен дъжд през май.

Магьосникът останал като втрещен. Дълги часове единствените мисли, които минавали през главата му, били "Нима и тя...?". Безчувствените му крака го извели до Долината на Откъснатите Рози - място, което според всички Тъмни Магове зарежда с огромна енергия и следователно било задължително за посещение преди всеки дуел или съдбовна битка. Дали това е било мрачна шега на съдбата или просто той съзнателно е отишъл там, може само да гадаем. Изходът, за жалост, е бил предопределен още в момента, в който любовта заляла душата му: той изрекъл едно от Забранените Заклинания, доверени му от стария му учител, и с вик забил жезъла в гърдите си...

Айвън спря за миг, допи пресъхналата си чаша и довърши:

- Не бе останало много за погребване...

Ръцете ми бяха побелели от стискане на бар-плота. Гласните ми струни отказваха да ме слушат, но въпреки всичко успях да изстискам от себе си:

- Нека Мракът го прости.

Айвън надигна рязко глава и изведнъж, без преди това с нищо да покаже какво смята да направи, запрати чашата си в огледалото зад бара. То рухна с хиляди кристални сълзи.

- Не, Никол. Мракът няма за какво да го прощава. Той никога, през целия си живот, не бе сторил на човек дори бледо подобие на това, което сториха на него. Затова ви мразя - вас, жените, които бяхте около него, правехте се на негови много добри приятелки, но никога не показахте съчувствие към него. Мразя и онези кучки, които също се кълняха във вечно приятелство към него, но винаги го забравяха, когато хормоните кипнеха. Таки че няма за какво да го прощаваме. Той трябва да ни прости - на нас... на вас... на всички. И съм сигурен, че ще го направи. Независимо от това, че го мислехте за боклук, той може би беше последният човек на този свят, който можеше да обича. А сега вече е в Мрака... и ще ми липсва.

Мълчаливо си сипахме по още една чаша, отляхме за упокой и пихме на екс. Вече и в моите очи имаше сълзи. Изведнъж вратата се отвори със скърцане. И двамата едновременно се обърнахме, а в очите на Айвън пламна такава луда и отчаяна надежда, че се уплаших да не обезумее наистина. Но не... В кръчмата влезе зелената котка на Рей Макгавърн. Тя бавно и грациозно обиколи всички маси, като грижливо подуши всеки стол, качи се на камината, почака малко някой да я почеше зад ушите, както правеше Тери, стана, дойде до бара, седна на любимия му стол и нададе такъв вопъл на отчаяние, че със сигурност косата ми се сдоби с поне две-три хиляди бели косъма.

Без да се наговаряме, двамата едновременно станахме, без да кажем и дума, и излязохме навън. Точно бе започнало да се сдрачава и небето бе обагрено точно в онзи прекрасен нюанс, смесица между виолетово и алено, който толкова много се харесваше на Тери. Вдигнахме погледи нагоре. Дали от алкохола, или от премрежените ми от сълзи очи, но ми се стори, че видях силует на дългокос човек, яхнал дракон, който летеше така свободно към залеза... Сълзите потекоха още по-силно. Айвън ме прегърна. Почувствах докосване до крака си, наведох се и видях котката, която се галеше в крака ми и явно търсеше някой, с когото да сподели болката от неочакваната липса. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, и прошепнах:

- Сбогом, вълшебнико... Ще ни липсваш.

Душа на кредит

Бръснарското ножче влезе във вената ми леко, като нагорещен нож през масло.

Въобще не изпитах никаква болка, дори когато кръвта шурна като водопад. Побързах да насоча струята към нарисуваната на земята пентаграма, във върховете на която вече горяха петте черни свещи. Когато първата капка докосна земята, сякаш миниатюрна експлозия разтърси стаята. Из главата ми мимоходом премина опасението да не би да събудя съседите, но след миг от него вече нямаше и следа. Трябваше да побързам - не след дълго щеше да стане 12 часа и щях да изтърва момента. Свих и разпуснах няколко пъти китката си, за да потече кръвта още по-силно.

След няколко секунди часовникът щеше да започне да отброява дванадесетте си удара. Усещах някакво напрежение във въздуха. Нямаше нужда да поглеждам към книгата, която стоеше разтворена на бюрото, понеже знаех заклинанието наизуст Бързо изрекох трите изречения, които бях повтарял десетки (или стотици? не помня вече) пъти, докато старомодният стенен часовник огласяше стаята ми със звънтящите си удари.

- Какво искаш този път?

Гласът сякаш изникна от въздуха. Подскочих от изненада. Вече толкова пъти се повтаряше една и съща ситуация, но все не можех да свикна с внезапното Му появяване.

- По дяволите, Люси! Изкара ми ангелите! Не можа ли да кажеш поне едно "здрасти"?

- Първо на първо, знаеш, че много мразя да ми казваш "Люси". Второ, не споменавай в мое присъствие за ангели, понеже съм алергичен към всичко райско и започвам да се изприщвам. А трето, щом толкова много държиш, здрасти. Казвай сега какво има, че имам работа. Да не мислиш, че в Ада играем на табла по цял ден?

- Добре де, добре, не се връзвай - отстъпих аз. В крайна сметка не е много здравословно да се бъзикаш с Луцифер, па макар и да го познаваш от десетина години. Бог знае кога ще му хрумне да забрави, че се познавате, и да се почувства раздразнен.

Въпреки всичко обаче продължих да го подмятам още две-три минути. Какво да правиш - природа... Не може да изпълняваш толкова време ролята на придворен шут в обществото и това да не наложи траен отпечатък върху поведението ти. След поредица от доста взривоопасни майтапи обаче спрях, понеже усетих, че Люси става все по-намръщен.

- И за какво, мамка му, ме викаш пак? - изръмжа той така, че чашите в бюфета ми се напукаха.

- Познай.

- Пак ли, бе? Ти си ненормален! Как не миряса веднъж завинаги?

- Ами... - свих виновно рамене аз. - Пак.

- Аман! Омръзна ми! Ще се пенсионирам и ще отида да отглеждам краставици в рая заради тебе!

- Добре де, стига бесня. Не искам от теб да носиш тухли и вар, за да ми строиш дворец. Все пак спомни си, че братовчедите ти - джиновете - навремето са ги карали да строят палати от по сто етажа, и то за една вечер...

- Дреме ми на оная работа какво са ги карали! Този път коя е?

- Ами... Как да ти кажа... Май не я познаваш.

- Айде бе!!!

- Добре де, сервитьорка е в бара до нас.

Люси подбели очи. Някой път трябва да го питам дали случайно баща ми не е долу при него и дали случайно майка му не е съгрешила по някое време. Мамка му, беше почти толкова добър артист, колкото и аз!

- Сервитьорка! Кръчмарка, с други думи.

- Е, де, не бъди дребнав. Нали съм ти казвал, че любовта не подбира.

- Саймън, обясни ми как толкова години не ти дойде акълът в главата? Колко пъти съм ти обяснявал, че за жената любовта не съществува поне от десетина века?

- Хайде, хайде! И ти си ми един разбирач...

- Всъщност какво ли се занимавам с теб? Аз съм обикновен наемен работник...
Той продължи да мрънка още десетина минути, докато не ми писан и не го прекъснах:

- Добре де, стига! Давай договора.

- Нямаш проблеми. - Люси извади от въздуха един лаптоп и го включи с леко смръщване на веждите си. Подадох му кървавочервената кредитна карта, която самият той ми бе изкарал преди доста години. Той я пъхна в процепа отстрани на лаптопа, взира се няколко секунди в монитора, след което се размърмори:

- Мама му стара, колко пъти да ти казвам, че кредитът ти е на привършване... Останали са ти 0,0476 части душа и 7,15 сърце!

- Моля??? Я си оправете счетоводството там долу! Миналия месец си внесох депозита като поп - три ученички по 0,61 душа и 0,001 сърце плюс две девственици по...

- Това беше вноската ти за началото на годината - прекъсна ме той. - Не забравяй, че и фиксингът на ученичките падна много заради срива в "Hell, Inc.". А и тук в баланса виждам, че си ме викал през февруари за някаква брантия - продавачка в магазин, с което дори си превишил кредитния си лимит...

- Е, да, ама нали тогава направих рекламация за некачествена услуга! В договора пише, че в такъв случай възстановявате 60% от стойността на сделката.

- Направил си, да. И си получил стандартен отговор, че съгласно чл. 666, ал. 5, т. 7 в случай, че обектът е жена с доказано курвенски манталитет, "Ад" ЕООД не носи отговорност. И това би трябвало да ти е пределно ясно, понеже все на такива попадаш...

Пазарлъкът продължи около половин час. В края на краищата, естествено, успях да си изпрося овърдрафт. Люси промърмори, че ще го разоря, но си знаех, че това са празни приказки - все пак той беше наясно, че по-редовен клиент от мен няма да намери, па ако ще и със свещ да търси. Стиснахме си ръцете.

- Кога ще ме викаш пак? Другата седмица? Утре?

- Я не се заяждай. Не ти прилича.Люси изруга нещо тихичко под носа си и изчезна - естествено, без да каже "довиждане". На какво ли ги учат тамошните имиджмейкъри...

Разбира се, усещах и с връхчетата на ноктите си, че и този път ще ударя на камък. Вече се бях научил да предвиждам бъдещето по-добре и от Касандра. Знаех си, че и тази девойка няма да ми стане гадже, независимо от помощта на дявола. Бях обаче длъжен да се пробвам.

А междувременно трябваше да се погрижа и за сметката си. От толкова много похабени на вятъра чувства балансът ми вече бе отрицателен. Щеше да се наложи в най-скоро време да поддам на офертите на някоя-друга ученичка или подобна безмозъчна твар, каквито ми се лепяха като мухи на мед. А в последно време бях хвърлил око и на няколко омъжени, които ми отправяха предложения. Едно разбито сърце на примерна съпруга се котираше изключително добре при Люси. Може би дори щеше да ми отпусне бонус...

Както и да е. Сега трябваше да се заемам с моята сервитьорка. Да видим какво ще излезе оттам.

В края на краищата, по закона на вероятностите все една от всичките ми сделки с дявола трябваше да излезе успешна.

Надявам се.

13-ата глава

Събудих се от звука на камък, който стърже върху камък. Отначало не можах да осъзная откъде се разнася сухото търкане, но после полъхът, който разбута застоялия въздух, заобикалящ ме от незнайно колко столетия, освежи паметта ми. Бях в гробница.
Следователно, това бе звукът от отместваща се надгробна плоча. Странно. За последен път чух това стържене преди около хиляда-две хиляди години, когато десетина търсачи на силни усещания бяха решили да опитат късмета си и да ме възкресят. Но пък ако помня какво се случи с тях... В крайна сметка, ничия памет не е безгрешна - дори ако се казваш Абдул ал-Хазред.

Така. Напредвахме. Вече дори си спомних името си. Браво на мен. Другото засега не ме интересуваше. Важно беше да разбера единствено на кого, Мракът го взел, бях потрябвал по никое време.


Все още не бях отворил очи. Страхувах се, че ако го направя, сухата кожа на клепачите ми ще се разпилее по бузите ми като прастар пергамент. А и не знаех дали идиотът, който отместваше надгробната ми плоча, не е донесъл със себе си отвратителния привкус на светлина - светлината, която за едно Дете на Мрака като мен бе по-омразна и от Божия целувка. Отлепих бавно устни и изрекох:


- Ако си донесъл със себе си факла или нещо друго, би ли го изгасил, ако обичаш?


Учудих се на гласа си още с първата прозвучала нотка. Приличаше на звука от разравяне на купчина чакъл в празно ехтящо пространство. Устата ми саса се разтегна в усмивка, която обаче се стопи, щом чух гласа отсреща:


- Спокойно, Гарване. Мракът е и моя съдба.


Изпсувах наум. От всички неканени гости, които очаквах да видя пред себе си, името на Тери Сторн бе последно в списъка ми.


- Тери... Доста време мина от последната ни среща...


- Така е, учителю.


- Предполагам, имаш достатъчно убедителна причина да използваш това, на което самият аз съм те учил, и да връщаш от смъртта един пенсионер.


- Приеми, че просто съм те събудил от доста продължителна и досадна старческа дрямка.


- Не че не си прав донякъде, но това е друг въпрос. Само не ми казвай, ако обичаш, че си дошъл за книгата.


- Така е, Гарване. След като друидите от Светлото Братство изгориха последния 666-ти препис на "Некрономикон", единственият останал екземпляр би трябвало да е у теб.


- Да, вярно. Но какво те кара да мислиш, че ще ти го дам? Мисли бързо, младежо. Търпението ми не е безгранично и ти много добре знаеш това.


- В момента това въобще не ме интересува, Гарване.


- Нима искаш да кажеш, че ще се изправиш срещу мене, ученико?


- Нямам намерение, учителю. Не съм дошъл за свада, а за разговор... молба... може би съвет...


- За какво ти е книгата ми? И без това вече знаеш много повече от който и да е друг Тъмен Маг.


- Повярвай ми... трябва ми и то много.


Изгледах го втренчено. В гласа му прозвучаха нотки, каквито не бях чувал досега. За хилядолетията познанство с него бях ставал свидетел на какво ли не - на ярост, раздразнение, безразличие... но тъга у Тери Сторн???


Огледах го още веднъж от глава до пети. Беше все същият както преди вече близо четири хиляди години, когато дойде в къщата ми, за да се изучи на Тъмното Изкуство. Беше твърдо решен да стане най-добрият... и, в името на Мрака, успя. В началото никой не го приемаше насериозно - отчасти поради факта, че е ученик на Лудия Арабин (в крайна сметка никога не бях бил популярен...), отчасти поради вроденото недоверие и в някои случаи дори омраза към малефицистиката и некроманията, отчасти поради твърдото му решение да запази младежката си външност. Последното като че ли разгневи най-много мухлясалите мозъци на колегите му, според които ако един Маг не изглежда стар като света, изкуството му не струва и пет пари. Въобще Тери с външния си вид нарушаваше най-малко две трети от всички магьоснически традиции. Вместо обичайния бял плащ или черна роба, препасана с въже (каквито бяха каноните) той винаги носеше черни кожени якета или дълги черти палта. Косата му - все още гарвановочерна - бе доста дълга и препасана отзад на тила със сребърна халка. Никога не носеше жезъл или други глезотии, но за сметка на товане сваляше от ръката си станалия вече легендарен пръстен с изрязаната от цял аметист пентаграма. Да, хлапето определено имаше собствен стил - както във външния си вид, така и в изкуството си...


- Усещам нещо странно в гласа ти, ученико.


- Никога не съм можел да скрия нищо от теб, Гарване.


- Случило ли се е нещо?


Той се поколеба. Това също бе нещо ново - досега не го бях чувал да забавя отговорите си дори със секунда.


- Трябва ми Тринадесетата глава, учителю.


Сега пък аз млъкнах объркан. 13-та глава на моя труд бе финалната, най-дълго мислената и проверявана от мен. Това бе апотеозът на "Некрономикон" и на Тъмното Изкуство въобще, нещо, което дори и най-закоравелите Тъмни Магове не бяха докосвали. Никой досега дори не бе разтварял страниците на 13-ата глава. В нея бях описал финалните стъпки, които магът трябваше да извърши, преди да се отдаде изцяло и безвъзвратно на Мрака. Там бях изброил всичкиначини да изтръгнеш от мозъка, плътта и душата си онова, което ни прави хора и същевременно ни лишава от пълния потенциал на магията - лигавите човешки чувства: любов, състрадание, милост...


- Май не те чух добре, ученико? - проговорих след близо пет минути мълчание.


- Напротив, Гарване. Искам 13-ата глава.


- Знаеш, че е опасно. Никой освен мен не е извършвал това... а и не съм съвсем сигурен дали успехът ми не се дължеше на чист късмет.


- Това няма значение, учителю. Или и аз ще умра, или ще бъда погълнат от Мрака... И в двата случая печеля по-добър от сегашния си живот. Мислех, че вече съм постигнал всичко, но явно не е така. Искам да се отърва от чувствата си.


- Досега не бях забелязвал да ти пречат.


Отскоро започнаха, Гарване. Хиляди години прекарах в лутане по всички светове... търсех жена, на която да дам онова в мен, което за целия ми живот стана огромно и сега дори заплашва да ме взриви отвътре като напор на прекалено задържана зад тясна язовирна стена вода... Да, намерих много жени, които заслужаваха да бъдат обичани истински - така, както само аз мога. Сред тях имаше и такива, които не се плашеха от обема на любовта ми подобно на свикналите на приятелско харесване,и сексуално привличане от страна на недозрели хлапета. Да, Гарване, имаше и истински жени, а не просто ненужно натрупване на мастна тъкан около вагината. Малко бяха, но ги имаше. Но тук дойде другият проблем, учителю. Аз съм почти на 8000 години. Знам, че не ми личи, дори глупавите жени не го забелязват отначало... но после...


Видях как юмруците му се свиват, в очите му се появи опасен блясък, а челюстите му бяха здраво стиснати.


- Какво значение, в името на Мрака, има на колко години съм в действителност, след като по външен вид и по дух съм млад??? Какво трябва да стане, за да поумнеят жените? Защо дори аз, с цялото си магическо изкуство, не мога да променя това??? - Всеки следващ въпрос се процеждаше с усилие през стиснатите му зъби и излизаше навън като експлозия от жлъч.


- Успокой се.


- Не мога, учителю. Трябва ми 13-ата глава!!! Трябва ми...


- Успокой се. Ще ти дам книгата.


Извърнах поглед към пода на гробницата. Следвайки движението на очите ми, един от камъните се разклати и се измъкна с отвратителното скърцане на гнил зъб. Под него имаше дебел том, подвързан с истинска драконова кожа. Трудът на живота ми. "Некрономикон" - алфата и бетата на Тъмното Изкуство. Не някой от вече отдавна изгорените 666 преписа - оригиналът написан от моята ръка. Някъде вътре из него сигурно все още имаше кървави петна по страниците: кръвта на онези, които се бяха опитвали да го откраднат от мен... и бяха загинали от неописуемо грозна смърт, за която дори и аз предпочитал да не мисля.


Видях как очите на Тери припламнаха.


- Вземи го, ученико. Смятай това за подарък към най-способния от последователите ми. За теб е.


Бавно, много бавно, той се наведе и измъкна от дупката моето любимо творение.


- А сега, ако ми позволиш, възнамерявам да заспя отново. Или да умра отново, ако така предпочиташ. Знаеш, че винаги си добре дошъл тук... така че наистина ще се радвам да те видя отново тук след време... и то невредим, да подчертая. Внимавай, Тери, и късмет.


Последното нещо, което видяха затварящите ми се очи, бе изуменият поглед на Тери. Досега никога не го бях наричал по име. По този начин признавах, че е равен по сила на мен, че вече не сме учител и ученик, а двама равнопоставени Магове... последните истински Тъмни в историята на магията.


И, в името на Мрака, той наистина си го заслужаваше.


Искрено се надявах, че ще го видя отново.


------------------------------

Малко информация след края на разказа:


Понеже много хора вече започнаха да ме питат кой, по дяволите, е Абдул ал-Хазред, какво е "Некрономикон" и откъде ми е хрумнала подобна дивотия, пояснявам: Лудият Арабин и творението му "Некрономикон" са измислени от гениалния, но умрял в мизерия автор Хауърд Филип Лъвкрафт. Действието на някои от неговите разкази се развива в също така измисления град Инсмут (Insmouth) - сигурен съм, че почитателите на ъндърграунд-сцената в България и най-вече "Бездната тийм" веднага ще се сетят откъде им е познато това име... :))) Въпреки че Абдул ал-Хазред е измислен герой, в библиотеките по цял свят и досега има хора, които търсят "Некрономикон".
Що се отнася до това, дали имам угризения на съвестта за това, че използвам тези имена в мои разкази, искам да споделя, че доста хора преди мен вече са го правили. Справка - Стивън Кинг, който в не един от разказите си говори за"Некрономикон"... :)))

четвъртък, 18 март 2010 г.

Усмивка в полунощ

До полунощ оставаха още броени часове. Въпреки че имах достатъчно време, предпочетох да тръгна по-рано от вкъщи: нямах работа у дома, а и видът на празната къща ме подтискаше. Излязох на улицата и бавно закрачих по добре познатия ми път.
Навън отдавна валеше красив пухкав сняг, който вече беше успял да покрие с няколкосантиметрова пелерина всичко наоколо. Малкото минувачи по улиците ме поглеждаха доста озадачено, а някои дори подозрително - самотен мъж с гарвановочерна коса и плащ, който не бе по-светъл от нея, който замислен и отнесено върви през странно контрастиращото с белотата си снежно вълшебство... Мда, гледката отстрани навярно наистина беше необичайна, но на мен не ми пукаше кой знае колко. Така или иначе всичките зяпачи след една-две минути нямаше да си спомнят нищо за мен - бях се погрижил за това.

Вятърът започваше да се усилва. Вдигнах качулката, за да предпазя поне малко очите си. За това, че евентуално мога да премръзна до кости, не се притеснявах ни най-малко: когато стигнех в "Зелената котка", щях да се сгрея за броени секунди. А и в крайна сметка за един Черен маг отвратителното време, лошото настроение и провалената любов са най-сладки, както обичаше да казва учителят ми.


О, знам, че ако спра някого от вас на улицата и се представя "Приятно ми е, Тери Сторн, Черен маг", най-вероятно ще ми се изсмеете в очите. Нашето прогнило, отчуждено, невярващо и в себе си тъпо американско общество не може да проумее, че в доминираното от компютри трето хилядолетие може да има и място за хора като мен. Именно заради глупавите предразсъдъци професията ми (тоест, това, което ми изкарва хляба) е съвсем различна, а това ми е само хоби - масълцето върху филийката, така да се каже. Виж, ако ме попитате как се съчетава журналистиката с магията, доста ще се затрудня да ви отговоря. Но пък в крайна сметка всичко си има и добра страна... както в случая с изчезналата диамантена огърлица на съпругата на сенатор Донахю и последвалите мистериозни събития - нали за този материал получих първия си "Пулицър". Някога ще трябва да опиша и този случай по-подробно, само дето не знам кога ще е това. Въобще сядам зад компютъра с голяма неохота. Ако не пиша тези историйки обаче, моите приятели ме карат да им ги разказвам, а разказвач от мене, честно казано, не става. В крайна сметка аз съм човек на писането...


Потънал в тези размисли, въобще не усетих как се приближавам до мястото, закъдето се бях запътил. Опомних се едва когато започнаха добре познатите ми усещания: въздухът около мен сякаш се сгъсти и придоби плътност като на желе или прекалено сладък сироп, през който трябваше да си пробивам път с усилие. Човек, който не беше посветен в тайната на мястото, въобще нямаше да може да измине тези няколкостотин последни метра - съпротивлението (което той нямаше дори да усети) щеше да го отклони леко встрани към Парк Лейн или някоя от съседните улици. Моят добър приятел Айвън Рийс - също постоянен клиент в "Зелената котка" и адски добър физик - веднъж се опита да ми обясни нещо за това, но ми надрънка толкова много непонятни за мен термини, че аз, честно казано, нищо не разбрах. Схванах единствено най-баламската метафора, която той употреби накрая, когато видя, че гледам по-тъпо и от хакер, седнал пред афганистански компютър. Та значи според него мястото, където се намираше кръчмата, било нещо от рода на онези камини, които топлят повече от една стая, понеже имат не един, а няколко отвора и преминават през стената. На това място пространството и времето били смачкани в такава здрава каша, че не означавали нищо повече от безсмислен набор от звукове. Ето затова клиентите бяха толкова разнородни - от рицари с тежки двуръчни мечове, целите заковани в желязо, през напълно нормално изглеждащи банкери адвокати и лекари, та чак до странно облечени мъже, жени и други същества, някои от които може би бяха жители на Земята, а други - на планети или епохи, които само Мракът знаеше със сигурност. Впрочем, въпросът с разбираемостта в кръчмата беше повече от прекрасно уреден - всеки разбираше това, което приказват другите. Всеки от посетителите беше дошъл в онази кръчма, която беше в неговия град, време или планета... само че всички те бяха всъщност една-единствена - прословутата "Зелената котка". Схванахте ли? Не се притеснявайте, и аз отначало гледах умно. Учителят ми (с когото между другото се бях запознал не на друго място, а естествено в "Котката") обичаше да казва: "Не е грях да не разбираш нещо; грях е да се правиш, че разбираш, и да сториш куп глупости заради незнанието си".


Междувременно, докато се унасях в тези мисли, неусетно бях успял да стигна до тежката врата на "Зелената котка" - масивен дъб, обкован с железни ленти, който ухаеше така, сякаш вчера е бил отсечен, рендосан и лакиран. Когато я бутнах и прекрачих прага, както винаги усещането за плътен и непроходим въздух изчезна веднага щом вдишах с пълни гърди аромата на атмосферата вътре. Ухаеше на дим от камината, на гъст и ароматен тютюн (пустият му Рей Макгавърн, кога ли беше сварил да попълни запасите си от хобитски пушилист?! В "Зелената котка хобити не бяха стъпвали от години... Явно пак е нарушавал забраната да се ходи до Средната земя...) на невероятно умело приготвени ястия, от които дори коремът на току-що обядвал би се развълнувал, на борови иглички от младото коледно дръвче в ъгъла и на какво ли още не. Усмихнах се. Вече бях във втория си роден дом.


Като разбутах внимателно групата вече основателно подпийнали даранци, които сякаш никога не излизаха оттук, успях с доста усилия да стигна до любимото си място в ъгъла до бар-плота. Пътьом, естествено, се спрях до камината, за да се подмажа на талисмана на заведението - разкошната зелена персийка, лениво изпружила се на затоплените плочи отпред. Старите посетители обичаха да разказват как мацата получила необичайната си окраска и се превърнала в кръстница на кръчмата. Всичко станало преди доста години, много преди да науча за съществуването на това място, когато в една прекрасна вечер подпил хиервардски магьосник вдигнал скандал за някакви надписани (според него) в сметката пет тъмни елфически ейла. На пиян акъл пишман-чародеецът заплашил, че ще изрече едно от Забранените Заклинания и дори започнал да го прави, но за щастие объркал местата на пет-шест руни, а плюс това забравил и края. След много писъци, дим и преобърнати маси, когато хиервардецът бил изнесен навън за кратка и поучителна беседа с бодигарда, се установило, че единственият пострадал от екшъна била персийката на Рей Макгавърн. Не един и два пъти странстващи магове, които се отбивали в "Зелената котка" за чашка-две за из път, предлагали на Рей да оправят работата, но той с присъщото на всички кръчмари суеверие отказвал. Така писаната запазила свежия си пролетен цвят и до днес.


Когато най-сетне със съжаление се откъснах от мъркащата прелест, седнах на любимия си стол, запалих с огромно наслаждение една от пурите, подредени в дървената кутия на бара като бонус за постоянните клиенти, и се облегнах назад. Рей както винаги беше на висота - без подканяне вече ми наливаше пълна чаша от любимото ми питие - водка, прекарана през 47 билки по древна джуджешка рецепта. Кимнах му за здрасти, а той ми отвърна с дружелюбно ръмжене, придружено от огромно кълбо ароматен дим. Дявол да го вземе - начинът, по който успяваше да задържа колосалната си, натъпкана до пръсване лула постоянно в зъбите си, оставаше и досега мистерия за мен. Силно подозирах, че въпреки уверенията му колко много мрази магията, и тук не минава без някой трик на нашего брата...


Все пак обаче май щеше да се окаже, че бях подранил. Нямаше никой от моята компания. Не се притеснявах обаче, че ще остана сам: докато пристигнеха приятелите ми, все един или няколко души щяха да ме заприказват. Сигурен бях в това. Хора като мен, с черен плащ и сребърен пръстен с изрязана от цял аметист пентаграма - отличителните знаци на Черните Магове - привличат любопитните като с магнит. Злите езици дори разправяха, че всички комплексари ставали Черни Магове заради неминуемия интерес на противоположните полове, който следваше след получаването на пръстена. Глупости на търкалета, разбира се... но пък бих си изкривил душата, ако кажех, че често оставах без компания.


Тази вечер явно по нищо нямаше да се различава от останалите. Не бях успял още да почувствам като хората първата глътка от великолепното джуджешко питие, когато до мен безцеремонно седна, без въобще да си губи времето с въпроси от рода на "Свободно ли е?" и т. н., млада девойка на около 20-25 години с гарвановочерна коса досущ като моята, пристегната с полирана до блясък диадема от малахит. Очевидно имаше във вените си кръв на дриада, но именно тази черна като нощта коса в първия момент ме обърка - нали, както всички знаят, дриадите по принцип са червенокоси. Докато се наместваше по-удобно на твърде високия по нейните мерки стол, полите на зелената й туника се разтвориха за момент, което ми позволи да видя два перфектно оформени крака. На бедрото на единия обаче съвсем случайно успях да зърна доста кадърно изработен елфически кинжал, чиято дръжка бе богато украсена с изумруди. Това пък съвсем ме обърка. Полудриада, полуелфийка... За пръв път виждах подобен мелез тук, в "Зелената котка".


Е, в интерес на истината смесицата между двете толкова различни една от друга раси се бе получила майсторски. Девойката бе в състояние да предизвика инфаркт и у каменна статуя. Всъщност "девойка" бе очевидно твърде силно казано, като се има предвид неизтощимият сексуален апетит както на дриадите, така и на елфите...


- Макгавърн, тролски задник такъв! - кресна съседката ми, като с тона и думите си незабавно развя ореола на магията, който вече бях започнал да обвивам върху нея, подтикван от мъжкото си его. - Колко века човек трябва да чака в смрадливата ти кръчма, за да получи халба ейл???


Мда, ето още едно доказателство за това, че в кръвта й има елфически примеси. Една истинска дриада не би си поръчала и посмъртно ейл. Вместо това по възможно най-префърцунения начин би си поискала вино или плодов сок. Така или иначе обаче момичето ми харесваше. Поне се отличаваше от лигавите нюйоркчанки, които бях свикнал да виждам всеки ден около мен. Хвала на Мрака, че поне в "Зелената котка" имах възможност да виждам от време на време подобни необработени перли.


Рей очевидно реши, че няма смисъл да изпробва търпението на моята "необработена перла", и бързо плъзна по тезгяха към нея огромна запотена халба тъмен елфически ейл. Сприхавото съкровище я грабна толкова припряно, сякаш умираше от жажда някъде в дълбоката пустиня на Грелдор, и отпи толкова яка глътка, че хората около мен облещиха очи. Аз обаче се бях нагледал до припадък на гледки в стил "Крехко и невинно момиче пие на екс като алорнски докер" и затова не бях особено впечатлен. Когато красавицата най-накрая отлепи устните си от халбата и я остави пред себе си, вдигнах елегантно чашата си с водка, наклоних я леко към нея и вежливо промълвих:


- Е, наздраве все пак.


За учтивостта си бях награден с доста взривоопасен поглед. Предполагам, че ако не бяха отличителните ми знаци на Черен Маг, вероятно вместо "наздраве" щях да получа няколко инча елфическа стомана между ребрата си. Все пак благоразумието й надделя. Тя се усмихна (малко пресилено наистина, но все пак усмивка...), вдигна наново халбата си и измърмори някакви формални наздравици.


- Казвам се Тери. Неангажиран с нищо Черен Маг - продължих да нахалствам обаче аз. Странната смесица между дриада и елфийка дразнеше любопитството ми по някакъв странен начин.


Още един диамантено твърд поглед, след което последва неохотно признание:


- Раниел. Наемничка.


Едва не се задавих с водката си. Това крехко на пръв поглед създание - наемничка?! При това с някакво си нищо и никакво кинжалче, та макар и елфическа изработка? Нещо не се връзваше...


- Може и да не се преструваш, че ти е приятно да говориш с мен - посъветвах я кротко, като се надявах, че маневрата ми ще успее. - Ако не желаеш, само кажи и няма да ти досаждам повече.


- Няма нищо. - Ледът в очите й постепенно започваше да се топи. Мислено благодарих природата, която ме бе надарила с дар-слово и обаяние... макар че определено беше могла да поработи повечко върху външния ми вид.


- Не съм те виждал често тук... - продължих да опипвам почвата аз.


- Така си е, и ако зависеше от мен, нямаше да ме видиш изобщо. За съжаление обаче... - Тя не продължи изречението си, а вместо това надигна отново халбата си и отпи. На дъното оставаха не повече от един-два пръста бира.


- Какво толкова не ти харесва на това място и каква е тогава причината да си тук?


Тя се усмихна... този път определено по-естествено.


- Това ми звучи едно към едно като "Какво прави хубаво момиче като теб на гадно място като това?"... Ти да не ме сваляш?


Беше мой ред да се засмея.


- Дъртак като мен? Майтапиш се.


- Дано да е така. По принцип избягвам да ходя на кръчми именно заради това - не понасям, когато всички, които не ги мързи или не са достатъчно пияни, да ме свалят. Днес обаче ми се наложи - обърнах внимание на начина, по който подчерта "наложи" - да дойда до тук... да се крия, за да живея.


Често казано, в първия миг си помислих дали случайно не съм попрекалил с алкохола - толкова абсурдно ми прозвуча това.


- Май бирата нещо не ти понася - тактично предположих аз. Както и трябваше да се очаква, девойката веднага избухна:


- Майната ти и на теб, и на всички останали малоумници като теб! Ако знаеш колко ми е писнало да се разправям с хора, които нямат достатъчно мозък да накарат дори дракон да лети накриво...


След около десетина минути, когато дори изглеждащото безгранично красноречие на Раниел в областта на псувните започна да се поизчерпва и в изключително колоритните й ругатни се появиха повторения, учтиво я прекъснах:


- Знам, че това вероятно ще бъде огромно предизвикателство за острия ти като бръснач интелект, но все пак би ли обяснила на един малоумник с прости слова каква е тази смъртоносна заплаха, надвиснала над теб?


Дриадата явно се бе уморила да псува, затова този път се задоволи само с един убийствен поглед. Само че, както вероятно сте чували, за един Черен Маг този вид погледи бе като топъл пролетен полъх по бузите на влюбена двойка.


- Оказах се забъркана в неща, които са заплаха за всички светове... или поне така ми обясниха - отвърна след малко Раниел, когато се убеди, че опитите й да ме изпепели с поглед са напразни.


- И какви са тези неща, ако не е тайна?


- Ами... - Девойката явно се поколеба дали си струва да споделя всичко това пред омразен представител на човешката раса. В края на краищата обаче реши да говори: - Целият проблем е в способностите ми...


Плъзнах неволен поглед по стройната й фигурка. Неприкритото ми възхищение за малко да я накара да избухне отново. Хвала на Мрака, обаче този път се задоволи само с едно убийствено изсъскване през зъби:


- Не тези способности, глупако... макар че не се и съмнявам, че би имал желание да опознаеш точно тях!


Спокойно, Тери, не се заблуждавай... това, което видя в очите й, не беше намек, че би могло и да стане...


- Тогава?


- Става въпрос за способностите ми като магьосница. Както сигурно вече си усетил, Черни Маго, аз съм мелез - рожба на елфически принц и волна дриада. На нас ни е забранено да практикуваме магия... но преди седмица Съветът на Елианор успя да ме залови.


- И какво толкова си се опитвала да правиш? Магия за любов на твоя грозновата приятелка, която не може сама да оплете като хората възлюбения си?


- Де да беше нещо толкова безобидно... - въздъхна тя и за момент по изваяното й лице пробяга мрачна сянка. - Опитах се да върна майка си от Вечния Мрак. Тя... тя умря преди десетина дни... всъщност беше убита... от стрелите на зелуански воини, решили да се поупражняват малко в стрелба по жива мишена.


Усетих как нещо ме смъдна под лъжичката. Зелуанските стрели са доста гадно нещо - не само като изработка, но са и подплатени с някаква магия, която не принадлежеше на нито един от световете, известни в "Зелената котка". Не че го знаех от личен опит, но ми бяха разказвали доста: улучат ли те дори с една от Прокълнатите Стрели, както ги наричаха, ще се молиш на всички богове до теб да се окаже някой приятел, който да ти отреже главата и по този начин да те избави от мъките.


- За щастие успях да вдигна тялото й, преди Маговете на Зелуан да се доберат до него и да превърнат майка ми в нещо ужасно, неподдаващо се на описание, нито живо, нито мъртво... нещо, което щеше да има толкова общо с майка ми, колкото оглозганият череп има общо с човека, комуто някога е принадлежал... Занесох я у дома - в Синтхар, най-могъщото графство в цял Елианор, където дори зелуанските псета не смеят да стъпят. Нито за миг не можех да знам, че не трябва да се страхувам от тях, а от сънародниците си. Въобще бях забравила, че ми е забранено да практикувам магия, по-силна от елементарните вещерски залъгалки. Не бях в състояние да мисля.... единственото нещо, което исках, е да върна майка си. И бях на косъм, по дяволите! Оставаше не повече от минута до последния ритуал... и тогава в дома ми нахлуха друидите на Елианор, които бяха успели да засекат магията ми. И тогава... - гласът й секна за секунда - вместо да застана с гордо вдигната глава и да посрещна смъртта редом с безжизненото тяло на майка си... аз позорно избягах. Сега мога единствено да чакам и да се надявам, че друидите най-сетне ще се доберат до мен и ще проявят милост... Това обаче ще стане само ако прекъснатата ми в последния момент магия не е предизвикала нещо ужасно.


Това ме заинтригува. Без да иска, девойчето се бе забъркало именно в любимата ми област - некромантията. Това беше, така да се каже, следдипломната ми квалификация.


- И каква точно магия си използвала, колежке? - Постарах се да вложа във въпроса си повечко сарказъм, за да я изкарам поне малко то мрачното блато на депресията. Почти бях уверен, че ще каже или Аархен, или Вал Ториан - най-често използваните от млади и неопитни некроманти магии.


- Ритуала Ортхаан.


Задавих се с глътката водка, която отпивах в момента.


- В името на Мрака, Раниел! Откъде си научила това?!


- Четох за него в един от забранените манускрипти в Елианорската библиотека - сведе поглед тя. - Въобще не съм предполагала, че ще ми потрябва някога... както не можех и да знам, че прочетеното ще се вреже толкова надълбоко в паметта ми...


Очите ми се разшириха още повече.


- Велики Азраел, искаш да кажеш, че в Елианор има запазено копие от "Некрономикон" на Абдул ал-Хазред? Ортхаан е описан единствено там!

- Да, май така се казваше.

Почувствах как косата ми настръхва от някаква странна смесица от възбуда и ужас. Възбуда, понеже нямаше Черен Маг, който да не знае, че всички 666 преписа на "Некрономикон" са унищожени по заповед на Конвента на Световете още преди стотина години. И ако наистина в Елианор има запазен оцелял екземпляр, това означаваше, че в най-скоро време щеше да ми се отвори път натам. Просто трябваше да го проуча по-обстойно... или направо да го открадна, понеже това беше огромно изкушение за един Черен Маг. А ужасът идваше от факта, че Ортхаан беше един от най-опасните ритуали за призоваване душите на мъртъвци обратно от Другия Свят. Дори опитните ми колеги, както и аз самият, щяхме доста да се позамислим, преди да пристъпим към изпълнението му, понеже секунда невнимание можеше да доведе до последствия, които щяха да са повече от ужасни. Мда, оставаше ми само да се надявам, че девойката не е оплескала някои ред от ритуала...


Внезапно вратата на "Зелената котка" се отвори с трясък и в кръчмата нахлуха седем мъже, наметнати със зелени плащове. Косите им, които се показваха изпод ниско нахлупените качулки, бяха бели като сняг, а очите им грееха с тъмновиолетов оттенък. Друидите на Елианор... освен това и в пълен комплект - всичките седем, сякаш гонеха някой свръхмогъщ магьосник... Хм. Не се знаеше дали ще успея да им противостоя, ако се стигнеше до схватка, макар магическите ми възможности да бяха доста над средните...


Седемте чифта виолетови очи бавно обиколиха кръчмата и се спряха върху моята нова позната. Мен като че ли не ме забелязваха изобщо. Това беше добре, понеже винаги съм обичал да използвам ефекта на изненадата на моя страна. Прикрих с ръка сребърния си пръстен и се опитах да изглеждам по-незабележим.


- Раниел, дъще на Елианор! - проговори най-високият от друидите, който най-вероятно им беше предводител. На пръв поглед изобщо не беше повишил глас, но съм сигурен, че всички в "Зелената котка" го чуха повече от отчетливо, понеже разговорите спряха като прерязани с нож.


- Да, лор-Калед! - изправи се на крака дриадата. Въпреки че се опитваше да изглежда смела, усещах, че под маската на безстрашието си тя всъщност трепери от ужас. Разбирах я: сред Черните Магове се носеха хиляди слухове за елианорските друиди и за това, което са способни да направят с тялото и душата на човек, дриада, елф или на когото и да било.


- Раниел, ти си обвинена в използване на Забранена Магия и съгласно член 74 от Кодекса на Световете си призната за виновна. Ела с нас доброволно и Конвентът ще приеме това за смекчаващи вината обстоятелства.


Почувствах как ми олеква. Друидът спомена член 74, което беше значително по-добре от, да кажем, член 81 или 83. Това означаваше, че пишман-некромантката не беше успяла да направи кой знае какви по-сериозни поразии. Добре. Значи можеше да се намеся, без да се притеснявам, че може да ми лепнат член 84 - "подпомагане и/или укриване на особено опасен нарушител" (по чл. 81 или 83)... Насилих се обаче да поизчакам още малко.


Раниел си пое рязко въздух през стиснатите си до болка зъби. Погледнах към нея. Беше пребледняла, зениците на прекрасните й очи се бяха свили като главичка на карфица, а гърдите й се надигаха бурно от тежкото й дишане. Преглътнах. Един Черен Маг по принцип не би трябвало да има проблем с подтискането на плътските си желания, но какво изкушение беше това девойче...!


Бутнах назад стола и се изправих, понеже ми писна да се спотайвам. Седемте извърнаха поглед към мен и очите им се разшириха, когато видяха черния плащ и пръстена с пентаграмата. Добре. Никога нямам абсолютно нищо против, когато репутацията ми върви преди мен. Така доста често се спестяват някои досадни главоболия.


- Тери Сторн... - бавно процеди през зъби предводителят на друидите, когото Раниел бе нарекла лор-Калед. - Трябваше да се досетим, че е доста възможно да те открием в дупка като тази. Според легендите имаш невероятния талант да се появяваш именно в смрадливи и безбожни дупки като тази.


- Радвам се, че си запознат така добре с моята скромна личност - безгрижно отвърнах аз, наложил върху лицето си възможно най-нахалната усмивка, която успях да извадя от арсенала с наглостите. - Щом си толкова осведомен, значи знаеш, че вероятността да те оставя да си тръгнеш оттук с тази невинна девойка е толкова голяма, колкото и тази да видиш трол да танцува танго на дневна светлина.


- Тя не е невинна! - кресна друидът.


- Да бе! Единствената й вина е, че се е опитала да съживи надупчената си от зелуански изверги майка, вместо да се обърне към специалист от моята класа. А ако вие, пишман-праведници такива, бяхте се съгласили навремето да помогнете в издигането на магическа стена около Зелуан, навярно въобще нямаше да се стигне дотам...


- Нека не намесваме политиката в иначе твърде приятната ни беседа - ненадейно се обади един от друидите. Единствен той от седмината държеше в ръката си жезъл от тисово дърво. Навярно това бе Координаторът на малкия им отряд - тоест, този, който поемаше жизнената енергия от всичко наоколо и я разпределяше сред останалите друиди, които вече я използваха по предназначение. - Цялата работа е повече от елементарна: момичето ни трябва, Сторн! И ти по-добре не се намесвай в нещо, където определено не си желан. Ти не си страна по този случай... освен ако не си успял вече да включиш тази полуелфическа, полудриадска измет към богатия списък на сексуалните си завоевания.


Хм... Явно този знаеше и другата част от легендата за мен. Усетих любопитния поглед на Раниел зад гърба си. Е, винаги е така: първо работата, а после удоволствията...


- Нека се разберем така: вие се разкарвате оттук, без дори да си помисляте да се заяждате с момичето, а аз обещавам да не разказвам на никого как седем здравеняци са тичали, въоръжени до зъби с магия, по дирите на едно крехко създание, което човек може да пречупи с дъха си.


Почувствах как дриадата се размърда и смръщих вежди, за да пресека опита й да се намеси в разговора. Едва ли точно сега бе моментът за ласкаене на наранени самолюбия.


- Тя е носителка на Древните Умения, глупако! - изсъска лор-Калед.


- Хайде бе! Веднъж е прочела случайно "Некрономикон" и вие веднага я набеждавате за Трети Апокалипсис! Не ме карайте да се смея!


С периферното си зрение забелязах как петимата друиди се отдалечават леко един от друг, а Координаторът им стисва с две ръце жезъла си. Явно се готвеха да атакуват в скоро време. С небрежен жест свих юмрука на дясната си ръка и го вдигнах над главата си. Аметистовата пентаграма пламна с леденостуден огън.


- Ще си премерим ли силите? - поинтересувах се аз, като с удоволствие забелязах как и седмината замръзнаха по местата си.


- Тери, моля те, не ми потрошавай инвентара отново... - обади се иззад бар-плота Рей Макгавърн. Напълно разбирах притесненията му: предишния път, когато се бях сбил в "Зелената котка", му се бе наложило да подменя всички чаши. След този бой репутацията ми сред постоянните клиенти значително бе нараснала, а роднините на самозваните магьосници, които ме бяха предизвикали, дълго ме преследваха с искове за кръвнина...


- Това едва ли ще е необходимо - обади се предводителят на друидите. - Избери свят, Черни Маго, и двамата с теб ще си премерим силите. Очи в очи.


- Без странична помощ? - учудих се аз. Почвах да надушвам нещо гнило.


- Без странична помощ, без артефакти, без Забранени Заклинания. Само ти и аз.


В очите му припламна налудничав огън. Това ме накара да се поуспокоя. В крайна сметка наистина всички друиди са откачени на тема "лично превъзходство над другите". Капани едва ли щеше да има.


- Добре-е-е... - бавно провлачих аз. - Няма проблем. Аз печеля - оставяте момичето на мира. Ти печелиш - правиш с нея каквото поискаш.


Раниел пребледня.


- Спокойно, момичето ми - измърморих само с устни. - Аз съм професионалист.


Чувствах се превъзходно - като осмокласник, който ще се бие пред очите на готината мацка от съседния клас. Глупаво беше, но наистина ми се искаше да се покажа в най-добра светлина.

- Съгласен. Назови свят - кимна лор-Калед.

- Арлиндриен, Гората на Въздишките. Без мръсни номера, без убийства, всичко да е по правилата.


- Естествено, черни Маго. Ние сме хора на честта.


Протегнах се престорено лениво, бръкнах в джоба си и пляснах една банкнота пред Рей Макгавърн.


- Ето ти за водката. Донеси ми и още една за след като се върна. Ще гледам да не се бавя много. - Ухилих се възможно най-мръснишки, а очите ми за секунда пламнаха в червено. Евтин номер - преподават го още на начинаещите, но пък какъв ефект има... Друидите като че ли се стъписаха. Та в крайна сметка това бе и целта ми.


- Хайде да се размърдаме, че ми се пие - измърморих аз и побутнах Раниел пред мен. С цялото си тяло усещах погледите на всички посетители в кръчмата. Рей вече пълнеше втората ми чаша с водка. Все пак добре ме познаваше...


Друидите се изнизаха един по един през масивната врата. Двамата с Раниел ги последвахме. Още преди да прекрача прага, извиках в съзнанието си образа на Арлиндриен и се слях с него. Както и очаквах, пренесохме се без никакви проблеми.


Гората на Въздишките шептеше и стенеше. Десетките и стотице дървета, всяко от които бе по-старо от света и същевременно по-младо от току-що родена пеперуда, полюшваха зелено-кафявите си снаги във всички посоки, сякаш танцуваха валс с невидим за обикновеното око партньор в балната зала на някакъв гигантски дворец. Освен тихото шумолене на листата и шепнещото тайнство около нас в гората не се чуваше никакъв звук. Вдишах с пълно гърло. Едва не се закашлях - толкова бях отвикнал от девствения и чист въздух и се бях сраснал с отровните миазми на големия град...


Междувременно друидите бяха успели да се подредят в полукръг, в центъра на който стоеше водачът им. Побутнах девойката назад, намигнах й и прошепнах:


- Свободна ли си тази вечер?


Дебелашка шега, но свърши чудесна работа. Поне спря да трепери и бузите й полека-лека възвърнаха цвета си. Ухилих се. Тя ми намигна и само с устни ми подхвърли: "Късмет!".


Пристъпих напред.


- Да започваме.


Друидът вдигна и двете си ръце нагоре - така, че дланите им да сочат една към друга. Координаторът заби жезъла си в земята и го стисна здраво, готов да прелее силата и енергията на останалите петима и на всичко наоколо на своя събрат. Аз по принцип съм любител на театралните жестове, но този път реших да мина без излишна показност. Затова само прошепнах формулата за активация на пентаграмата, вградена в пръстена ми. Тя тутакси отвърна с ледено припламване. По околните дървета и по лицето ми затанцува виолетов пламък.


Изведнъж, без никакво предупреждение, към мен се стрелна поток от изумруденозелена мощ. Успях да остана незасегнат, естествено - нали в крайна сметка Мракът поглъща всичко... е, почти де. Въпреки това обаче ме изненада яростта, с която друидът нанесе удара си. Това бе нещо ново: обикновено друидите не се поддаваха толкова лесно на емоциите си и се биеха хладнокръвно. Този лор-Калед обаче явно бе твърдо решен да ме надвие на всяка цена. Не знаех каква е причината, но така или иначе бях сигурен, че ще успея да се справя с него. Друидите бяха толкова лесно предсказуеми...


Така и стана. След първоначалното си недоглеждане противникът ми успя да изтъни и фокусира по-прецизно лъча на силата си, опитвайки се да прониже с него защитната преграда виолетов огън, която бях издигнал пред себе си. Докато се мъчеше да намери пролуката, присвих леко пръстите на дясната си ръка. Два потока Мрак обхванаха насоченото към мен копие от изумруден пламък и бавно, но сигурно започнаха да го огъват към друида. По челото на лор-Калед избиха едри капки пот. С едно последно отчаяно усилие на волята той се опита да противостои и отвърне на Силата ми, но не успя. От очите му бликнаха кървави сълзи, той изкрещя и рухна безпомощен на земята.


- Смятам, че това е достатъчно, сине на Елианор - ухилих се аз. Пентаграмата върху пръстена ми все още не угасваше - просто застраховка в случай, че на останалите шестима им хрумнеше да играят нечестно.


- Така е, Сторн - изхриптя лор-Калед, който отчаяно се опитваше да се изправи, но явно коленете не го слушаха. - Взимай си вещицата и изчезвай по-надалеч.


Омразата, която блестеше в погледа му, не можеше да бъде описана с обикновени човешки думи - тук трябваше елфическо красноречие. Усмивката ми стана още по-лъчезарна.


- Благодаря за позволението, друже.


Обърнах се, за да видя дали Раниел се радва на простичкия факт, че е отървала кожата... и не я видях. Явно се бе върнала в кръчмата още щом друидът се предаде. И толкова. Нямаше благодарствени сълзи, целувки, прегръдки, шепнене "Ти си моят герой!" и други такива. Жени...


Пренесох се обратно в "Зелената котка". Раниел я нямаше и там. Тръшнах се кисел на стола си и отпих от водката си. Когато оставих чашата си, Рей Макгавърн ми подаде малко късче пергамент с размерите на пощенска марка. Върху него с изящен елфически почерк бе написана само една дума: "Благодаря". И древната руна "Р"... като Раниел.


Усмихнах се и отпих отново. Животът понякога беше толкова забавен... Сега обаче нямаше смисъл да мисля за жени и прочие дребни житейски удоволствия. Имах работа за вършене: трябваше да реша кога ще си разходя прелестите до Елианор, понеже наличието на непокътнат препис на "Некрономикон" гъделичкаше любопитството ми по-силно, отколкото плътското ми желание да опозная смесицата между елфическа и дриадска кръв в хоризонтално положение... А и в края на краищата всяко нещо с времето си, нали така?